Десетокласниците излязоха от училище „Рузвелт” със смях. Бутаха се и
се закачаха взаимно. Предстояха им няколко дни ваканция и настроението
им бе приповдигнато. Очакваха ги забавления и приключения. Някои щяха да
пътуват, но Брад и Джеймс Пейзли щяха да ходят чак до Ню Йорк и всички
тайничко им завиждаха. Малко по-малко групата деца се разпръсна. Едни се
качиха в автомобилите на дошлите да ги вземат родители, други в
училищния автобус. Сестрите Уинона * и Чумани* също се качиха на
автобуса, но смятаха да слязат на парка Шерман и после да се разходят до
вкъщи. Автобусът даде ляв мигач и излезе на Уест стрийт 41. След около
петнадесетина минути зави наляво по двадесет и девета междущатска
магистрала, а от дясно се виждаха няколкото тежкарски затворени
комплекса, гордост на Сиукс сити*. След още петнадесетина минути зави
надясно по Ръсел стрийт, а когато спря на Елмууд парк*, двете сестри
слязоха и помахаха на шофьора, който широко се усмихна и потегли бавно.
Момичетата минаха по черната пътечка, която се движеше успоредно на
шосето, нагазиха в окосената и свежозелена трева и навлязоха сред
огромните брястове. След като първите дървета останаха зад гърба им, те
събуха кецовете и чорапите си, вързаха им връзките и ги преметнаха през
рамене и тръгнаха боси сред дърветата. Бяха безшумни, промъква се
изящно и елегантно. Двете девойки обичаха да се разхождат сами, а
най-вече сред природата. Нямаха нужда да говорят постоянно, както
връсничките си. Бяха близнаци, а кой не знае, че те нямаха нужда от
вербална комуникация по между си! Майка им Тува* понякога се плашеше от
уменията им да се разбират без нито звук или знак. Макар и да бе
наследила доста от вярванията, преданията и знанията на гордите си
прадеди – сиуксите*, на чиято земя сега се издигаше къщата ѝ, Тува бе
приела и много от възгледите и от начина на живот на белите. А и от
времето на свободно препускащия мустанг в тези земи, бяха изминали
повече от век. Когато дъщерите ѝ бяха малки тя им разказваше истории и
легенди на своя народ. Не бягаше от корените си, а се опитваше
максимално да съчетае двете цивилизации – една, която живее в кръвта ѝ и
другата, която изпълва битието ѝ. След като завърши училище Тува, чието
име бе сиукско и означаваше Земя, започна работа в крайпътното
заведение на двадесет и девета магистрала. Взимаше нощни смени и
работеше по празници, защото тогава надницата бе най-голяма. Бе жилава и
висока девойка с остри черти и дълга,гъста черна коса, която сплиташе
на тежка плитка, за да може да сложи служебната шапчица. Клиентите в
огромна си част бяха пришълци – шофьори на камиони, търговски пътници,
бегълци към западните щати, туристи чули или прочели в някоя прашна
брошура за сиукските водопади и отбили се да ги видят. Тува сновеше с
природна изящност между масите и кухнята, носеше омлети, бекон, бургери и
може би тонове пържени картофи. По това време се случи така, че нейн
далечен роднина почина и остави малко наследство. Купи си малка къща на
Грандж Авеню с гледка към езерото Ковъл, стегна я бавно, но с много
любов, направи си камина, а мястото пред нея ѝ стана любимо. Животът ѝ
тръгна в руслото на средната класа. Продължаваше да взима смените, които
друг не желаеше, да се прибира в уютната си къща и да слуша стари
индиански напеви, докато седи и гледа огъня или чете книга. Когато се
умореше от това се изправяше на прозореца и гледаше вълните на езерото,
който се къдреха в спокоен ден. Понякога, след натоварена смяна, когато
ходилата я боляха нетърпимо, се събуваше и газеше боса тревата,
прекосяваше улицата и присядаше на брега на Ковъл, потапяше крака и
седеше, докато лунните лъчи не погалеха черната ѝ коса. Нямаше близки,
нямаше приятел, на който да се опре. Макар и стройна и красива, повечето
млади мъже избягваха да се виждат с коренен жител на Америка, а
по-възрастните просто ѝ подмятаха мръсотии в заведението. След като ги
погледнеше с дивашкия си огнен поглед обаче подвиваха опашки и спираха
да остроумничат. Тува не бе имала проблем до една късна вечер на хиляда
деветстотин деветдесет и девета, когато звънчето над вратата издрънча
...
Очаквайте.....
Лайла мразеше пеперуди от малка. Още на две годишна възраст бягаше от
тях. Те предизвикваха отвращение, страх и погнуса. Тя тичаше в обратна
посока с плач, размахвайки ръчички и търсеща спасение в мама или тати. В
началото родителите ѝ си мислеха, че тази фобия постепенно ще отмине и
ще спрат паник атаките. За съжаление времето ги опроверга. Страхът нито
изчезна, нито намаля. Лайла все така бягаше от пеперудите, пръскаше се с
всевъзможни лосиони, когато порасна. Никога не ходи в планината, никога
не отиде на море. Живееше в града и там намираше сигурност от летящите
гадини. Не, че не срещаше оси и пчели, комари или гълъби, но беше далеч
от пеперудите, чиито вид пораждаше страх и ужас в нея. Беше в
относителна сигурност – от къщи, в автобуса, на училище и обратно. В
годините на юношеството никога не излезе на среща в лятно кино, на
разходка в парка, никога не се целува под някое дърво на лунна светлина.
Родителите ѝ се принудиха да продадат кокетната си къща с двор в
покрайнините и да вземат апартамент в града. Изхвърлиха всички цветя, за
да не привличат пеперудите. Сложиха комарници. Купиха ѝ аквариум с
рибки. Лайла много ги обичаше. Нямаха нищо общо с летящите същества,
които я ужасяваха.
