Старлайт

Уорънс влиза в стриптийз бара с усмивка, а клечка за зъби стърчи от десния ъгъл на тънките му устни. Потърква доволен двудневната си брада, която според нежната половинка на човечеството му придава сексапил на мачо, подръпва два пъти яката на ризата си, която е с разкопчани две горни копчета, така че да разкрива тренираните му мускулести гърди. Оглежда се със задоволство. Приглушена светлина, дим от пури и цигари, маси заети от клиенти и осветен дансинг с пилони. За миг се заглежда към него – мигат жълти, зелени, червени прожектори и сенките танцуват. В момента танцува мексиканка облечена с впити и изрязани бикини и пискюлчета в сребърен цвят, който контрастира на мургавата ѝ кожа, на зърната на гърдите. За неговият вкус, обаче задника ѝ е твърде голям. Към Уорънс се приближава млада сервитьорка, едва ли има повече от 22-24 години. Дребничка, руса, с въз къса пола-колан и изрязан потник. Усмихва му се предизвикателно, разкривайки малки седефени зъбки:
-           Какво ще обича господина? – чипото ѝ носле го гледа вирнато нахално
-           Обичам теб, но искам едно уиски със сода – намига ѝ Уорънс. Това винаги му е било първата реплика във всеки клуб, който посещава.
Момичето се разсмива и се обръща. Тръгвайки към бара Уорънс заглежда предизвикателната извивка на дупенцето ѝ, което се подава изпод полата –колан. Сяда на маса на трета линия, леко в страни от вратата. Бърка в джоба на лилавата си риза и пали цигара. Издиша дима с удоволствие.

Очаквайте в следващ сборник разкази...
https://www.youtube.com/watch?v=brwD1xlI92g

Писателят и Фантазията

Седеше в ъгъла на задимената кръчма самотен и сух, въпреки количествата алкохол, които беше поел вече. Дългата му мръсна коса бе вързана на рехава опашка, черни изтъркани дънки, протрита,  избеляла риза, вехти  кубинки – всички говореше за един не особено успешен представител на homo sapiens. Наболата брада и торбичките под очите свидетелстваха за  безсънни нощи. Калоян бе олицетворение на неуспеха. Сигурен бе, че в Wikipedia срещу думата „пропаднал” стои негова снимка. Чувстваше се като чудовище. Мрачно, тъжно, ялово чудовище. Пи на екс половин халба бира, а след това и шот текила. Свъси се, когато хапна парчето лимон. Глъчка се носеше покрай него. Няколко редовни посетителя и една компания, непозната за редовните празнуваше нещо. Толкова чужди му бяха всички празници. Мътните му воднисти очи бяха зачервени от безкрайно взиране в екрана и алкохола. Нищо не можеше да напише от няколко месеца на сам. Стоеше като бездиханна статуя пред компютъра, а главата му кънтеше в оглушителна тишина. Никаква идея, никакъв сюжет... Нищо! Едно голямо празно нищо! Тогава дойде алкохолът! Първо започна с една – две бири, после добави вино, после и твърдия алкохол. Пиеше каквото му попадне. Не подбираше. Напиваше се безпаметно и бродеше улиците на града. В замъгленото му съзнание понякога изплуваха сюжети или герои, но на сутринта, когато махмурлука го притискаше, от тях не бе остана и следа. Така се намрази, че не можеше да се гледа в огледалото и да се обръсне. Запусна се. Уволниха го. Жена му го напусна като взе детето, а той се премести в едно спартанско оборудвано мазе. Съжителстваше с паяци, мишки, плъхове и други инсекти. Не му пречеха. Беше толкова сам, че вече не бе дори и отчая. Превърна се в чудовище. Грозно и спиртосано чудовище, което няма път пред себе си, а зад гърба му пътеката, която бе проправил се криеше зад преплетени трънливи храсти. В рядък момент на просветление реши да се обърне към вярата, отиде в църква – запали свещ и се помоли. Искрено и със сълзи в очите. Жена му у детето му липсваха. Но най-много имаше нужда от идеите си, от писането, от разказите си. Господ не чу молитвата му. Помисли си, че е зает да подпомага атентатори и убийци. Или комунистически издънки, които благодарение на широкия си гръб се публикуваха и бяха известни. Без значение какви словесни полюции изливаха на листа, книгите им се разграбваха. А той бе толкова сам, че се чувстваше като в гроб – погребан приживе жив. А и това мазе. Слънцето огряваше само около час през деня, през другото време сянка хвърляше отсрещния блок и дърветата по улицата. И точно като в гроб съседи му бяха паяците, плъховете, мъхове, лишеи...
Калоян се оригна и стана олюлявайки се. Хвърли една банкнота на масата и излезе с несигурна походка. Блъсна го студен вятър, който развя измъкналата се от ластика коса като криле на екзотично животно. Калоян вдигна ръце и изкрещя:
-          Аз съм демон! Идвам за душата си! – избухна в пиянски смях и се заклатушка към влажното мазе, където го чакаше мъртвата му фантазия.

Очаквайте продължението в следващ сборник с разкази....