Влакът

“И ето те най-после истинска.

От кръв и плът - не от мечти.”
„Ти”, Дамян Дамянов

            Железният път слиза от планината и се вие сред хълмове, покрай реката и вековната дъбова гора. Релсите не блестят на слънчева светлина, но белият чакъл, върху който са траверсите, сякаш свети. Край линията са нацъфтели макове, божури, маточина, жълтурчета, а сред туфите трева се виждат малки виолетки. От гората се чуват гласовете на славеи, отвреме навреме почукване на кълвач, крясъци на свраки, а от реката квакания на жаби. Скоро ще стане жежко. Зноят ще затисне природата и ще настане тишина. Всичко живо ще се притаи да чака вечерното захлаждане, за да излезе и запее песните си. Драгомир върви бавно между линията и реката. Подпира се на тояжка от леска. От време на време спира и поглежда ту към водата, ту към гората. Живее в малка колиба от другата страна на река Мала речка. Пътниците от бързия влак, който профучава 3 пъти на ден често виждаха сухата му и леко прегърбена фигура изправена пред колибата му или край реката. Понякога с въдица в ръка. Драго стъпва в реката и бавно я пресича. Малко по-нагоре е къщата му. Барака оградена с телена ограда. В двора е насадил домати, чушки, краставици и тиквички. Всички растения са отрупани с плод, защото той се грижи за тях. Има и кокошки, които се разхождат из двора и кълват. Пред вратата на сянка лежи стар дръглив пес. Човекът отива до него и го погалва по главата. Вмъква се в къщичката, а после излиза с комат хляб.

Очаквайте скоро в следващият сборник с разкази!

Щастието на Ел

Таксито беше на стоянката от поне двадесет минути. Тази сутрин се очертаваше загуба на време. А слънцето вече напичаше жестоко. Стоян не знаеше как ще издържи до осем вечерта. Пиеше трето кафе, а на седалката до него се търкаляше бутилка с минерална вода. Сигурно вече бе станала на чай. Шофьорът изпсува и отвори жълтия вестник, за да убие малко време. Тъкмо дочиташе за някаква оргия в централен столичен клуб, когато вратата се отвори.

-          Добър ден – надникна мъж на средна възраст – до Пудуяне

„Пет лева”, помисли си Стоян. „Ама по-добре пет, отколкото нула”.

-          Качвай се – махна с ръка и остави вестника на таблото.

Мъжът хлопна предната врата и отвори задната. В колата се вмъкна малко момиченце със синя рокличка, бели чорапки и бяла кордела, която придържаше буйните къдрици на черната ѝ коса.

-          Здравейте – официално поздрави детето.

След него се вмъкна  и мъжа. Стоян запали и избоботи:

-          Здравей. Как се казваш?

-          Еландрия! – огромните кафяви очи фиксираха небръснатия Стоян в огледалото за обратно виждане.

Ляв мигач. Червено.

.....................

Очаквайте в следващия сборник с разкази!

Почукване

Джулия си наля вино в чашата с високо столче, седна на дивана и вдигна крака на табуретката. Затвори очи за секунда. Отпи от червената течност и щракна телевизора. Бе уморена. Последните три часа от работния ден изкара на касата. Досадният звук на маркиране сякаш още отекваше в главата ѝ. Пиук, пиук, пиук, 24 долара и шестнадесет цента. Пиук, пиук, пиук, пиук, тридесет долара, петдесет и шест цента…. Главата я болеше.Предпочиташе да подрежда рафтовете и да прави инвентаризация, но началниците искаха всеки служител да е компетентен във всяка една сфера от работата. Отпи глътка вино, пресегна се и взе хапка „ементал“ от чинията, която бе на масата. Телевизорът боботеше, но тя не го слушаше.

Преди 2 години се разведе със съпруга си. Пройдоха, впримчен в алкохолна зависимост. Нищо не ѝ остави освен малко синини и Томи. При мисълта за Томи Джулия се усмихна мило. Доброто ѝ синче. Макар и само шест годишен можеше спокойно да го остави в къщи и да излезе да си върши   работа. Той щеше да гледа детски, да си рисува или играе с кубчетата. Никога не разхвърляше, никога не пипаше неща, които не са му работа. Толкова беше добър, че понякога Джулия плачеше. С какво това ангелче бе заслужило да се роди в тяхното нещастно семейство и сега да живее в лишения без баща! Надигна чашата и я изпразни на един дъх. 

Очаквайте скоро в следващия сборник с разкази!

"Нощта срещу ноември" из Германия

Едно пътуване на " Нощта срещу ноември" - Май в Германия. С благодарности на Marina Karchinova, Ivaylo Hranov, Kristina K. Garnizova, една самовила и няколко караконджули и Svetoslav Simeonov.

Червената роза

Няколко седмици, откакто напуснаха Латакия. Събраха малко багаж, основно дрехи и лекарства, натовариха се в стар раздрънкан микробус и тръгнаха. Насър бягаше. Свободната сирийска армия безчинстваше от месеци. Тихите времена, когато работеше в дюкянчето си, бяха изминали. Заради семейството си, заради децата си, той взе това тежко решение. Остави родината си в пепел и тръгнаха да бягат за живота си. Малката Азаргуун плачеше за училище. Единствена тя от седемте му деца обичаше да учи. Отдаваха ѝ се история, география, биология. Беше отличничката на класа. Неговата малка гордост. На татко принцесата. С жена му харесаха това име. Носеше същността на нежността, която излъчваше детето. Азаргуун*. Сърцето му се късаше, докато седеше на друсащия под и гледаше как се е сгушила в полата на майка си и хлипа. Единствената играчка, която детето успя да вземе, бе една стара парцалива кукла, която ѝ бяха подарили за третия рожден ден. Куклата се казвашe Шариеха. Нищо и никаква кукла, а вече деветгодишната му дъщеря не се разделяше с нея. До нея седеше Арад* – батко ѝ. Пет години по-голямото момче даваше мило и драго за сестра си. Макар името да не му отиваше, за малката Азаргуун, той беше ангел – хранител.

Очаквайте скоро в следващия сборник разкази!