Къщата на изгубените лица

Изгуби се в гората точно, когато бе решил, че е намерил верния път. То май винаги така ставаше. Когато решиш, че си излязъл от блатото и потъваш пак. Беше тръгнал с колата до съседния град, когато спукана гума го застави да отбие в страни. На мястото, където закъса гората бе гъста и стара, а дърветата преплитаха клони над старото неизползвано вече шосе и дори през деня трудно пробиваше слънчев лъч. Уханието на мокра земя, зеленина и смола, гарнирани със сумрака създаваше усещане, че се движи през магическо блато. Грешката му бе, че реши да не следва напукания асфалт, а да мине напряко през леса. Вървя може би час и вместо да излезе на големия междуградски път, се озова на брега на река. Странното бе, че не знаеше коя е реката и накъде да отива. А мислеше, че познава целия район. Зад реката се издигаха ридове, чийто върхове бяха побелели от сняг. Стъмваше си и започваше да става хладно. Чу се бухал. Крейг загърна ризата около тялото си и реши да тръгне по брега по посока на течението. Забърза покрай реката. Искрено се надяваше, че скоро ще излезе на пътя и ще може да стопира кола. Не му се искаше да нощува в гората, за която бе чувал и страшни истории. Вървеше леко прегърбен и сгушен в яката на ризата си, за да ограничи горския хлад, който се промъква под дрехата. Камъчета се търкаляха под кубинките му и цопваха във водата. Край реката хор от жаби го поздравяваше сякаш. Изведнъж реката зави надясно, а пред него се оказа огромна канара, която можеше да заобиколи само отляво. Изпсува тихо и тръгна. Знаеше, че се е изгубил, както знаеше, че жълтата луна го гледа от небосвода. Заобиколи огромния скален къс и се закова на място. Пред него лежеше човек.