Бурята

Небето се свъси толкова бързо, че двамата туристи нямаха време да извадят дъждобраните от раниците си. Дъждът се изсипа изведнъж. Ледени струи ги обляга.
-          Бързо! – извика Иво и посочи с ръка към дърветата.
Ема нахлупи качулката си и погледна в указаната посока. Виждаше се някаква тъмна сянка. Може би навес или хранилка за животни. Не знаеше да има хижа в околността. Забърза след мъжа като проклинаше късмета си. Така ѝ се искаше да прекара един слънчев уикенд в планината. А и като никога Иво се освободи от семейните задължения, очните и други досадни задължения и дойде с нея.

Тя не очакваше много от тази двудневна среща. Просто искаше да прекара известно време и да прецени дали чувствата ѝ са заблудени. От една страна много искаше да е влюбена в подходящия човек, от друга страна се страхуваше от повторно обвързване. След 6 години брак със Стефан се страхуваше да допусне мъж по-близо до сърцето си. Страхуваше се да не се случи отново... Изтрещя гръмотевица и Ема подскочи. Прозвуча ѝ точно като плесниците, които Стефан ѝ удряше при най-малък повод. После шамарите еволюираха до юмручни удари. Прикриваше белезите, гълташе сълзите си и гледаше да му угоди. Мислеше, че го обича. Че и той я обича. Докато разбра, че е бременна.

Очаквайте скоро...

Ястребова нощ

                Мъжът стои прав до дърво в парка. Пред него има пейка. Странно е, че не е седнал на нея. Освен това е облечен крайно неподходящо за лятото. Носи широкопола шапка, черно шушляково яке, което е закопчано до горе, сив панталон също от гладка материя, високи кубинки, а ръцете са му в джобовете. Черни слънчева очила закриват половината му лице, което се вижда, че гладко избръснато. Когато вади ръце, за да запали цигара, разбираме, че носи и латексови ръкавици. Пуши бавно и с наслада като си играе с дима. От време на време тънките му безкръвни устни се разтеглят в подобие на усмивка. На полянките около него играят деца, кучета тичат след хвърлена пръчка, носи се глъчка. Времето е прекрасно. Странно е, че непознатия не се поти въпреки жегата и много дрехи. „Сигурно има слънчева алергия”, мисли си една майка, която минава на близо. Въпреки това, поглеждайки го, тя потръпва, сякаш невидим мраз е посегнал и погалил зачервената ѝ от слънцето кожа. Тя бърза да се отдалечи след момченцето си, което се смее и тича с шарена топка. Мъжът се подсмихва сякаш е усетил потръпването ѝ. Смачква цигарата в ствола на дървото и прибира фаса в джоба си. „Странен тип”, би си помислил всеки, който го види и би побързал да отмине. Странният тип се приведе напред и погледна. По алеята се задава майка, която бута количка с близнаци. До нея подтичва златен ретрийвър. Това ще усложни нещата, но пък после ще получи по – голямо удовлетворение. Мъжът се усмихна и с нехайна походка тръгна след семейството. 

Очаквайте скоро ...

Космическа одисея

Ден 1

Чернотата на космоса обгръщаше пътуващите като одеяло. Бе толкова плътна и лепкава, че полепваше по корпуса и оставаше мазни следи.
Капитан Му-Сака избърса чело и се обърна към помощницата си – азиатка на неопределена възраст:

-          Роз-Цин, какво показват навигационните уреди? Скоро ли ще се излезем от това космическо тресавище?

Хубавицата потърка очи и отвърна:

-          Не съм виждала такова нещо, капитане – уредите са побъркани. – Сякаш целият космически кораб е попаднал във въртоп на времето и пространството!

Му-сака се приближи към таблото и се загледа. Наистина лампичките премигваха като коледна елха, а стрелките се въртяха ту на една страна, ту на друга.

-          Господи, защо ми трябваше да поемам тази мисия! Все едно да търся четирилистна детелина на националния стадион!

-          Шансът да я намерите е по-голям, отколкото да разберем точно къде сме.

-          По дяволите! – капитанът седна на стола си и извади ампула гроздова реколта ’79. – Добре, че имаме запаси за 615 години напред.

-          Е, нядявам се по-рано да се измъкнем от това тресавище! – усмихна се тънко Роз-Цин.

Ден 5475

Космическият кораб „Пер-Ко-Лин” последен модел от своето поколение се носеше напред-назад като люлка, влачена от невидимите пръсти на лепкавия мрак. Му-Сака не виждаше измъкване, Роз-Цин бе отчаяна. Прекрасният кораб бе затънал. Уредите за нищо не ставаха. Единствено седяха и чакаха да свършат запасите. Не виждаше изход.

Изведнъж подскочи. Корабът се килна на една страна. Капитанът падна от стола си и извика:

-          Отвори илюминаторите! Отвори илюминаторите!

Азиатката изпълзя по кривия под и натисна копчето. Съскането предизвести вдигането на титаниевите плочи, които предпазваха илюминаторите от нападения от космически гарвани, така кръвожадни, че носеха името Роршах. Силен блясък нахлу през стъклата и Роз-Чин ахна.
Пред очите ѝ се разкри най-прекрасната гледка на света. Гора, покрита със сняг искреше във великолепие достойно да бъде описано от легендарното дуо поетеси Нео-Фи и Ке-ей в родината.

-          Къде сме, роршаховете да ме вземат – допълзелия до нея капитан я стресна.

-          Не знам. Толкова е бяло и чисто – очите ѝ по детски светеха. –Хайде да излезем! - Извика тя и направи опит да стане.

-          Луда ли си , Роз-Чин! – може да има зверове. – Я си представи, ако ни нападне Перкозавър? Нямаме достатъчно мощен обезглавител под ръка!

-          Хайде, капитане, не се правете на малко момченце! Такава красота не може да крие зло! Погледнете!

Иззад близкото дърво се показаха две космати лапички и плахо към кораба се приближи малко вълче, което душеше въздуха.

-          Хей, това е пуркалон . Виж колко е сладко! – зарадва се Му-Сака и стана. На родната си планета той имаше ферма за пуркалони. Обичаше да играе с тях и да ги дресира.

Двамата пришълци отвориха херметизираната врата и излязоха. Костюмите им подадоха данни за въздуха. Кислород – ОК, азот- ок-въглероден диоксид – ок, минимални нива на аргон, температура – 789 градуса по скалата на Калимея.

-          Идеално! – извика Роз-Чин  и излезе.

Му-Сака я последва и клекна да погали пуркалона. Докато той играеше с вълчето, азиатката се търкаляше в снега, загребваше шепи и го хвърляше на високо.

След няколко минути се умориха и се изправиха, за да се огледат. Зад едни дървета се подаваше мръсно сива купчина.

-          Какво ли е това? – в ръката на капитана се появи портативен обезглавител. Двамата се втурнаха приведени.

Когато стигнаха отпуснаха оръжията си успокоени. Включиха междугалактическия транслатор, който сканира някакви символи, разположени на част от срутените камъни.

-          Обединението прави силата – произнесе Роз-Чин

-          По голяма тъпотия не бях чувал! – тросна се Му-Сака.

-          Като гледам тази цивилизация едно здание не може да построи.

-          Дали има живи туземци?

-          В това време, не е изключено. – капитанът се огледа – Я, включи въглеродния декодер на времеви археологически разкопки!

Азиатката изтича пъргаво към катастрофиралия космически кораб и след малко се върна с огромна раница на гърба. В ръката си държеше продълговат предмет с редица лампички и малко екранче. Насочи го към камъните. Изписукване. На екрана се появи надпис „Народно събрание”. Двамата пришълци се почесаха по главите:

-          Как целия народ са събирали тук?

-          Луда работа ти казвам!

-          Сигурно тук са се съединявали?

-          Имаш предвид съешавали?

-          Може би! Докато не намерим туземец, който да ни каже нещо повече, едва ли ще разберем!

Ден 5476

След като нощуваха на кораба, двамата пътешественици излязоха. Пейзажа тотално се бе променил. От бялата премяна не бе останало нищо. От небето падаха ситни капчици, които апарата за атмосферни условия им каза, че е вода със състава водород и кислород в съотношение 2 към 1. Земята бе кална, мръсна, рехава трева надничаше изпод нея. Нещо проблесна в тревата пред тях и Роз-Цин се наведе. Взе малък черен предмет, продълговат със сребърен край. Възкликна:

-          Роршаховете полудяха! Това е химикал!

Му-Сака погледна:

-          Да, почти същите, каквито са използвали дедите ни преди 17 894 години!

Отделиха още няколко минути да разгледат архаичния предмет, след което го прибраха във фризера за съхраняване на улики и артефакти.

Роз –Чин сбърчи нос и погледна капитана.

-          Какво има? – попита той

-          Малко .... малко намирисвате, капитане! – отвърна глава азиатката

-          Какво да направя, като свърши праха за пране!

-          Дайте довечера ще ви изпера дрехите. Имам малко сапун от предната планета със свине, която посетихме.

-          Те миришат ужасно!

-          Да, но стават за пране. Как мислите, че се поддържам на хигиенно ниво.

Му – Сака изпсува на ум и вдигна яката си. „Само да работеше дефузионния хигиенизатор”, каза си той, „Щеше да види тая”

Протегна се и погледна небето. Малки пухкави облачета се надбягваха на небето, слънцето грееше и определено се чувстваше затопляне. Му- Сака усети как капки пот избиват по кожата му. „Нищо чудно, че смърдя”.

-          Каква красота! – възкликна жената и посочи нагоре.

На един нисък клон бе кацнала шарена и красива птица. Жълтите ѝ пера се редуваха с червени, зелени, сини.... Роз –Чин се затича към нея, смеейки се като малко дете.

-          Ела при мен! Ела! – викаше ѝ под дървото.

Папагалът извъртя глава и я погледна с черното си око. Отвори човка и каза:

-          Тия боклуци пак са прекалили със синтетичните наркотици!

Санитарите се бяха надвесили над двамата избягали от клиниката за рехабилитация пациенти, които се въргаляха по земята, смееха се и се сочеха ту насам, ту натам. По устните им бе избила пяна, а очите им се въртяха като луди под затворените клепки.

Особняка от тавана

Стоеше на прозореца на таванската стаичка, в която живееше от няколко години. Просто една стара прашасала стая с баня и тоалетна. За да стигнеш до нея трябва да минеш през общия таван пълен със съседски боклуци, паяжини, умрели мухи и миши лайна. Стаята бе набързо боядисана в светлозелено, а на прозореца висяха мръсни кафяви пердета. Едно легло, един фотьойл, маса, хладилник и радио беше цялото обзавеждане. В една ниша си държеше две чинии, паница и комплект прибори. Това бе всичко, от което имаше нужда. Когато слънцето залезе нямаш нужда от нищо. Само от душа и пара под езика. Тъжна усмивка ракриви устата му. Дори да умреш трябва да си платиш. „Няма проблем,  лодкарю, на кредит можеш ли да ме превозиш от другата страна.”
Загуби годините си, така както изгуби любовта на жена си, децата му се отчуждиха и не искаха да го видят. Дори нямаше да разберат, ако предаде дух на Всевишния. Целият му живот бе една гноясала рана, в която човъркаха червейчетата на мъката и тъгата. Усещаше болката, която му причинява неудовлетвореността на изживяния живот. Не успя да направи нищо от това, което искаше да направи. Не създаде здраво семейство, такова каквото имаха родителите му. Не успя да възпита децата си в уважение към родителите. Успя да остане сам и да живее с болката, че дори не успя да изпълни синовния дълг към родителите си. Понякога плачеше за миналото и за тях, но рядко ходеше до гробищата. Понякога мислено пиеше ракия с баща си, понякога бира с майка си. В повечето време седеше на прозореца и гледаше как живота тече покрай него. Самосъжаляваше се. Искаше да може да рестарита живота си и да го изживее по съвсем друг начин. Имаше чувството, че всички решения са му били грешни. Знаеше, че са грешни и че не може да поправи стореното. Затова и просто седеше и чакаше пратеника на смъртта да дойде за бедната му проядена от молци душица и просто да се свърши. Ако имаше картинен речник и го отвори на думата „пропаднал” – до нея щеше да се мъдри негова снимка.

Очаквайте скоро!