Особняка от тавана

Стоеше на прозореца на таванската стаичка, в която живееше от няколко години. Просто една стара прашасала стая с баня и тоалетна. За да стигнеш до нея трябва да минеш през общия таван пълен със съседски боклуци, паяжини, умрели мухи и миши лайна. Стаята бе набързо боядисана в светлозелено, а на прозореца висяха мръсни кафяви пердета. Едно легло, един фотьойл, маса, хладилник и радио беше цялото обзавеждане. В една ниша си държеше две чинии, паница и комплект прибори. Това бе всичко, от което имаше нужда. Когато слънцето залезе нямаш нужда от нищо. Само от душа и пара под езика. Тъжна усмивка ракриви устата му. Дори да умреш трябва да си платиш. „Няма проблем,  лодкарю, на кредит можеш ли да ме превозиш от другата страна.”
Загуби годините си, така както изгуби любовта на жена си, децата му се отчуждиха и не искаха да го видят. Дори нямаше да разберат, ако предаде дух на Всевишния. Целият му живот бе една гноясала рана, в която човъркаха червейчетата на мъката и тъгата. Усещаше болката, която му причинява неудовлетвореността на изживяния живот. Не успя да направи нищо от това, което искаше да направи. Не създаде здраво семейство, такова каквото имаха родителите му. Не успя да възпита децата си в уважение към родителите. Успя да остане сам и да живее с болката, че дори не успя да изпълни синовния дълг към родителите си. Понякога плачеше за миналото и за тях, но рядко ходеше до гробищата. Понякога мислено пиеше ракия с баща си, понякога бира с майка си. В повечето време седеше на прозореца и гледаше как живота тече покрай него. Самосъжаляваше се. Искаше да може да рестарита живота си и да го изживее по съвсем друг начин. Имаше чувството, че всички решения са му били грешни. Знаеше, че са грешни и че не може да поправи стореното. Затова и просто седеше и чакаше пратеника на смъртта да дойде за бедната му проядена от молци душица и просто да се свърши. Ако имаше картинен речник и го отвори на думата „пропаднал” – до нея щеше да се мъдри негова снимка.

Очаквайте скоро!