Снежинките танцуваха последен танц преди да паднат на земята, където се
превръщаха в дебела зимна завивка, под която мъртвите спяха. Дърветата бяха
голи и протягаха изкорубени клони към сивото небе. Разхвърляните паметни плочи
отдаваха своето на пейзажа, през който Влад се движеше. Светът отдавна не бе същият, какъвто го
помнеше. Бяха останали порутени сгради, изоставени градове, обитавани само от
банди, клошари, градски вещици и таласъми-пакостници.
Тук-там по оронените магистрали стърчаха ръждиви скелети на автомобили, тук-там
димяха села и градчета, построени и заселени след Големия край, променил до неузнаваемост
картата, бита, културата, отношенията и ... Не, политиката не бе променил.
Макар сега ролята ѝ да беше тотално различна.
Влад се движеше вече три дни през дълбокия сняг. Беше тръгнал от град
Дълбок дол, в който живееше след Големия
край по молба на приятеля си Шериф Дифт. Трябваше да стигне до село Гнездоскал,
където се славеше, че живее велика знахарка и билкарка, и да я доведе в града.
Преди месеци легна болна любимката и господарка на Дълбок дол. Болестта дойде
сякаш от нищото и за две седмици я повали на легло. Оттогава господарката Зорница
гаснеше. Изредиха се захари и врачове от близки и далечни села, макар че
пътищата бяха опасни, но никой не успя да помогне или да каже какво ѝ е. А
наскоро заблуден Елф, който бяха спасили от нападение на болни от бяс прилепи-
вампири, спомена за тази знахарка – Крефия се казвала. Това беше последният шанс
на Дълбок дол да направи нещо за любимката си. Едва ли щеше да доживее
пролетта. Шерифът реши да изпрати Влад, защото беше най-издръжливият и
най-ловкият воин на селото. Сега Влад се намираше в това забравено и от
мъртвите гробище, където гарвани гледаха с изцъклени като мъниста очи. Дори те
мълчаха, за да не пропуснат студа по-близо до себе си. Мълчаха и гледаха.
Пореден порив на вятър и завихряне на снежинки изсвириха в клоните и сякаш се
чу „Добре дошъл! Добре дошъл!”.
Воинът се спря и изтри скрежта от веждите и миглите си. Огледа се. Пейзажът
му бе тотално непознат. Намести меча, преметнат на гърба, върху дебелия мечи
кожух, попипа издутината от револвера на хълбока си и направи поредната крачка
на изток. Изток – там някъде беше Гнездоскал.
„Добре дошъл, страннико! – чу се глас сякаш свистящ вятър. – Добре си ни
дошъл!”
„Сирено-таласъми ?” – помисли си Влад. Това бяха гадни, долни твари, които
се появиха преди около тридесетина години. Красиви жени сирени, които живееха в
изоставени сгради, хамбари, гробища и които привличаха пътници с мелодични песни
и неприлични предложения. Хората ги кръстиха така, защото напомняха на
едновремешните сирени, но бяха сухоземни пакостници.
„Хей, страннико, ела при нас!” – някакви сенки зад пелената от сняг се
раздвижиха.
Влад свали ръкавицата си и извади револвера изпод палтото си:
„ Махайте се, нечисти сили. Махайте се от мен, докато не съм ви надупчил”
„Ела при нас да се забавляваме. Ела!” – сладострастните гласове
приближаваха.
Мъжът стреля в тъмните сенки.
„Ха-ха, любовнико, много бързаш и не уцели!” – чу се кискане.
Влад закрачи бързо, почти
подтичвайки. Трябваше да излезе извън очертанията на старото гробище. Извън
него беше в безопасност. Зад него продължиха да валят неприлични предложения,
но той не се обърна, докато не видя
порутения зид, ограждащ последното място на покой. Позволи си да се обърне
назад, когато се понесе нежна, тиха музика. Видя няколко голи красавици, които
кършеха тела в сладострастни движения и го подмамваха с ръце. Тежките му кубинки
прекрачиха зида и откъм гърба му се разнесоха гневни викове. Лицата се сгърчиха
в отвратителни гримаси, а красивите до преди малко тела се извиха и сбръчкаха.
Кожата им посивя, косите опадаха, а дълги змийски езици се стрелкаха през
изпочупени зъби. Влад потръпна отвратен и забърза по девствената снежна покривка.
Тишината отново се настани около него. Само снегът проскърцваше под тежките му
стъпки. Мислено се прокле. Не трябваше да стреля. Сега разкри местоположението
си на знайни и незнайни врагове. Спря и клекна в една долчинка. Сви цигара и
запуши. Ако до 2 часа не стигне до селото, ще трябва
да нощува. Трябваше да намери удобно място, където да може да си почине, защото
преходът се оказа доста тежък.
Започна леко спускане надолу, а
снегаът стана по-дълбок и Влад все по-трудно вървеше. Затъваше. С последни сили
успя да премине долчинката и да се изкачи на леко възвишение, което бе почти
оголено от бръснещия вятър. Заслони очи, за да избегне блясъка на слънцето, и
се огледа. В далечината напред видя бял дим на фона на сивото небе. „Слава богу!
– каза си. – Ето къде е Гнездоскал”. Закрачи
колкото можеше по-бързо, за да стигне по светло. Слънцето вече бе наполовина
зад хоризонта и едва огряваше със стоманеноледени лъчи снежната покривка. С
последният отблясък Влад стъпи между първите къщи. Усети, че нещо не е наред.
Не виждаше пушек над димоотводите, не чуваше звук. Разкопча кожуха си и постави
ръка на седефната дръжка на дишащото олово желязо. Пристъпваше бавно,
внимателно и се ослушваше на всяка крачка.
Тъмнината обаче пълзеше по улицата и обвиваше света в непрогледен мрак.
Влад се вмъкна в най-близката къща, която се оказа студена и безлюдна. Воинът
намери някакво одеяло, зави се и извади парче пастърма, което щеше да му
послужи за вечеря. След като засити глада, се уви и заспа.
Събуди го вой на вълк и драскане.
Скочи на крака и извади револвера за секунди. През прозореца влетя тъмно
туловище на звяр. Изстрелът прекъсна скока на животното и тялото му се просна на
пода. Драскането на вратата продължаваше. Влад се приближи тихо до счупения
прозорец, през който влитаха снежинки. През нощта бе започнало да вали отново.
Надникна и видя около десетина дълги сенки да бродят около къщата. Показа се и
стреля по една от тях. Скимтенето му подсказа, че е улучил, а вълците се
отдръпнаха. Само очите им святкаха в мрака. Мъжът се огледа и видя един шкаф,
който щеше да свърши работа. Съблече палтото си и избута шкафа с усилие пред
зейналия прозорец. Подпря вратата с друг шкаф. Вече бе в сравнителна
безопасност. Седна, уви се отново и запали цигара. Дългата и студена зима бе накарала
много животни да забравят безопасността си и да нахлуват в градовете на хората,
гонени от глад. Ставаха все по-смели и по-кръвожадни. Влад не смяташе, че ще
има проблеми, но все пак реши да не спи. След като угаси фаса, прерови всички
стаи на къщата. Освен стара огърлица, не намери нищо ценно. Хората бяха взели
покъщнината преди да се изнесат. Вече не се съмняваше, че Гнездоскал е
изоставен от жителите си под набезите на глутниците. Само можеше да се надява,
че не са замесени и орди гоблини, сирено-таласъми или още кой знае какви
изчадия.
Скоро първите слънчеви лъчи се прокраднаха през пролуките
между шкафа и черчевето. Влад открехна вратата и надникна навън. Пред него се
разкри бял пейзаж, изпъстрен със следи от лапи. Извади меча и нагази в дълбокия
сняг. Всичко бе спокойно, затова излезе на улицата и тръгна към центъра на
Гнездоскал. Отвсякъде го притискаше глуха тишина. Още преди да стигне до
площада, усети миризмата. Всепроникваща. Миризма на кръв. Гледката бе
отвратителна. Десетки тела бяха разкъсани и оглозгани. Кръвта бе попила на
всякъде и само пресният сняг леко прикриваше следите от трагедията, развила се
тук. Влад не разбираше защо хората са се събрали на открито пространство, за да
се съпротивляват срещу зверовете, по-лесна
би била защитата в сградата на училището или кметството. Разходи се малко между
телата, но бяха толкова обезобразени, че не можа да разпознае знахарката сред
тях. Времето изтичаше. Лечителката бе
последната надежда за господарката на Дълбок дол. Воинът се обърна и тръгна
назад по стъпките си. Спря за миг. „Шшшшшшш” – чу някакъв шум зад себе си.
Обърна се:
-
Ехо? Има ли някой?
Нищо.
Върна се към площада и започна да се надвесва над телата. Отново чу
провлаченото „шшшш” иззад един труп. Наведе се над него и видя, че това е
знахарката. Половината лице липсваше. Дръпна
тялото и под него видя най-мръсното същество, свило се на топка и треперещо от
студ и страх.
-
Ела, не се бой!
Нещото се надигна и Влад видя, че това всъщност е момиченце на възраст
около 12 години, облечено в дрипи, подгизнали от кръв и покрити с мръсотия. Тя
колебливо се надигна, но веднага падна назад. Хлипането се усилваше.
-
Ще те взема, не се
бой! Няма да те нараня! – каза воинът и веднага се сети, че дядо му му беше
разказвал, че едно време е имало неща, наречени филми и че най-използването
клише там освен „Всичко ще бъде наред!” и „Няма да те нараня”. Споменът за дядо
му го накара да се усмихне. И явно точно тази усмивка вдъхна доверие на детето.
Мъжът протегна ръце и го вдигна, а то се разплака. Повтаряше само „баба” и
протягаше ръце към безжизненото тяло на знахарката. Влад понесе детето по
улицата към къщата, в която прекара нощта. След стотина метра снеговалежът се
засили. Температурата рязко падна. Мъжът преметна палтото си върху момичето и
го притисна до тялото си. Влезе в къщата и я сложи на масата върху едно одеяло.
Отиде до камината, за да запали огън и да се сгреят, защото мраз бе изпълнил
света. Клекна и подреди съчки, върху тях – по-дебели дърва. Бръкна да извади
кремъка, когато чу ръмжене, обърна се светкавично. Огромен вълк стоеше до
масата, където детето се бе поизправило и ококорило огромни очи от страх.
Вълкът душеше въздуха към малката, като същевременно погледа му не се отлепяше
от възрастния. От време на време ръмжене се разнасяше от гърлото му и огромните
зъби лъсваха между червените му бърни. Влад вдигна ръка.
-
Спокойно, момче! –
не можеше да не се възхити на огромния мускулест екземпляр с пухкава бяло-сива
козина, стъкленосини очи и едри лапи.
Вълкът се наежи и изръмжа.
С много бавно движение бръкна в торбата си и извади парче пастърма.
Протегна ръка напред и каза:
-
Вземи, момче! –
подхвърли храната към животното.
Вълкът не отстъпи, а парчето месо тупна пред краката му. Наведе глава и го
подуши. Започна да яде. Мъжът се обърна и след няколко минути запали огъня.
През това време се насилваше да не се обръща. Чуваше дъвчене зад гърба си.
Стаята притихна.
Стана и бавно се извърна. Вълкът лежеше пред вратата опрял муцуна на лапите си
и гледаше. Детето се бе отпуснало назад и си почиваше. Влад сложи един казан на
куката над огъня, за да стопли вода, и отиде да търси дрехи в къщата.
Беше късен следобед, когато
двамата човеци седяха на столове пред масата и дъвчеха сухото месо. От време на
време хвърляха по някое парче на вълка, който беше седнал до стола на детето и
очакваше своя дял. Момичето бе изкъпано и облечено в топли дрехи. Вече се
чувстваше по-добре и по-спокойно и успя да разкаже на Влад за нападението, за
смъртта на баба си и за това как се е крила цяла нощ, докато тялото изстива над
нея. Той знаеше, че ще закъснее да занесе лошата вест в селото си. Не можеха да
тръгнат през нощта. Малката нямаше да издържи прехода, а и през нощта ставаше
още по-студено. Каза ѝ да го чака в къщата и да не излиза, докато той не се
върне. Облече кожуха и пристъпи навън. Хищникът се измъна заедно с него. Отиде
да събере дърва, които стовари в кухнята, а след това и да търси храна. Вълкът
изтича нанякъде и се изгуби от поглед. Воинът обикаля, но не му се мярна ни
птица, ни животно и той се върна с голи с ръце. Момичето седеше още на стола,
подпряло глава на ръцете си.
-
Не успях да хвана
нищо – вдигна рамене той като влезе.
-
Нищо. Вълчо ще
намери – отговори момичето.
Погледна я със съмнение – дали не се разболяваше. В това време се чу
драскане на вратата и той отвори. Отпред стоеше вълкът, а от устата му висеше
заек, от който още се вдигаше пара. Остави животното в краката на Влад и се
вмъкна като сянка в стаята. Мъжът взе заека, одра го и го сложи да се пече на
огъня. Вечеряха тримата заедно пред камината, а после легнаха върху одеяла на
пода. Момичето се сви, а вълкът легна до нея и опря муцуна на крачетата й.
„Странна картинка” – усмихна се Влад и заспа. Умората го надви.
Връщането в Дълбок дол мина без проблеми. Единствено се
натъкнаха на ято снежни прилепи, които кръжаха около гробището, където сирено-таласъмите
се опитаха да го подмамят. Но тъй като
бяха сити, не им обърнаха никакво внимание. Влад предположи, че някой друг
странник е бил подмамен и убит там, а след като таласъмите се бяха нахранили, е
дошъл ред на прилепите да утолят жажда и глад. Въпреки, че не бе успял да
доведе Крефия, за да помогне на владетелката, мъжът се чувстваше удовлетворен,
че бе успял да спаси един невинен детски живот. Малката Мика се справяше добре,
както с пътуването, така и с факта, че бе
останала сама на света. Без баба си, без роднини, само с един непознат воин и
един огромен вълк. Вълчо ги следваше, като на моменти ги изпреварваше по пътя и се губеше сред снежните преспи.
На два пъти им носеше дивеч – веднъж заек и веднъж земна катерица, които хората
изпичаха на огъня и после му даваха неговия дял. Странно бе приятелството между
вълка и момичето. Двамата спяха заедно и се топлеха, понякога играеха преди да
стегнат багажа за тръгване. Мика наричаше животното просто Вълчо и обичаше да
му дърпа ушите и да го чеше по врата.
Размиваше се, когато хищника облизваше лицето ѝ. Влад предположи, че основната
заслуга за преодоляване на загубата ѝ е на вълка.
Стигнаха Дълбок дол около час преди залез слънце. Отдалеч чуха ежедневния
шум от поселището, видяха кълбетата дим от къщи и усетиха тази така уютна
миризма на горящи дърва. Вълчо се изгуби някъде, нямаше желание да стига до
близък контакт с толкова много хора.
Стигнаха до къщата на шериф Дифт и Влад почука. Отвори малката дъщеричка на шерифа и каза, че
баща ѝ е при господарката. В това време се показа и съпругата. Тя видя малкото
мръсно момиче и я покани вътре. Кимна на Влад и му каза, че ще се грижи за
детето.
Воинът отиде към къщата на господарката, където завари всички велможи,
насядали в предверието. По тишината и минорните им изражения разбра, че нещата
не отиват на добре. Запъти се към дебелата дъбова врата, зад която бяха покоите
на владетелката, но преди да почука, се показа шериф Дифт. Дръпна го настрани и
каза:
-
Разбрах, че Крефия
е мъртва.
Влад просто кимна.
-
Скапана работа,
приятелю. Отива си! – навлажнените очи
издаваха мъката в сърцето на шерифа.
-
Съжалявам, Дифт.
Нищо не можах да направя. Всички бяха мъртви. Всички. Толкова кръв не бях
виждал. – воинът замълча. – Само внучката й беше оцеляла.
Шерифът подскочи:
-
Мика! – очите му
бяха разширени. – Къде е сега?
-
У вас.
Началникът изкочи, както беше по памучна риза навън и изтърча към дома си.
След малко се върна тичешком заедно с Мика. Двамата нахълтаха при господарката.
Влад седна на стол близо до покоите и скоро умората го надви и заспа. Събуди го
побутване. Разтърка очи. Мика стоеше до него.
-
Хайде да си ходим!
– хвана го за ръка.
Влад стана уморен и се остави детето да го поведе. На вън бе тъмно. Луната
бе пълна и бяла като снега покрил земята като пелена. Шерифът ги настигна:
-
Влад, знаеш ли, че
спаси владетелката? – усмихна се той.
-
Не – воинът бе
учуден.
-
Мика е внучка на Крефия
и полусестра на владетелката. – видял учудения поглед на Влад, Дифт се засмя и
продължи – дълга история, приятелю. Само знай, че Мика има по-голяма дарба от
баба си!
Лунната светлина се отразяваше в натрупалия сняг и разкриваше уморените, но
озарени от надежда лица на хората. Бяха спечелили тази битка, но животът им си
оставаше просто снежинка в лавината на вселената.
Соня излезе от
блока. Няколко седмици учеше безспирно за сесия и вече ѝ опротивя малката
стаичка, еднообразните буркани с манджи, който пращаха родителите ѝ от село,
хилядите еднакви песни по радиото. Имаше чувството, че ги знае наизуст. Освен
лекциите, които препрочиташе, научи кога се прибират комшиите на долния етаж,
кога детето им приключва училище, кога какво вечерят, кога правят секс, кога
бабата от апартамента до нея отива да си хвърля боклука, кога съседът от горе
ползва банята (според нея имаше проблем с простата, съдейки по постоянно
ползваното казанче). При тази мисъл младото момиче се усмихна. Иначе не беше
лош човекът, млад – около тридесет годишен, с къса черна коса, винаги гладко
избръснат и със светли, почти воднисто-сиви очи. Ученето не ѝ се отразяваше
добре в лично естество. Успя да откаже ухажора си да ѝ звъни и да я кани на
среща, успя да отбие няколко атаки на приятелките си, които искаха да излязат и
да се повеселят. Но Соня устоя. Знаеше, че родителите ѝ са претърпели лишения,
за да я пратят в големия град, за да учи. Като поговорката „учи, мама, че да не
работиш”. Но не беше така. На времето може би, но сега не. Колкото повече си
учен, колкото повече знаеш, толкова по-прилежен, трудолюбив и работен трябва да
си, за да издържиш на гребена на вълната. Или там, където е каймакът. 
Пролетта бе изпъстрила улицата с аромат на разцъфнал живот.
Свежо-зелените листа се поклащаха от лекия полъх на топъл вятър,
прекосил Средиземноморието и донесъл дух на солена морска вода и
песъчинки от далечни пустини и древни градове. Пролетта бе любимия сезон
на Драган, които учеше в Софийския университет втора година. Квартирата
му бе малка стаичка в къща на ул. „Сан Стефано”, която имаше хубав и
голям двор с цъфнала вишна, кайсия и много минзухари и синчец. Оставяше
прозореца си отворен, за да нахлуят всички тези аромати дори нощем,
когато все още бе малко хладно. Драган вървеше с ръце в джобовете и
вдишваше с пълни гърди любовта, която природата изливаше над света.
Прибираше се след лекции и нямаше търпение да излезе и чете на двора,
където разполагаше един шезлонг с позволението на хазяите си.
