„Ето, че и този ден дойде“, мислеше си Клинт Карсън, седнал на
очуканото си бюро и подпрял лакти пред себе си. Погледна към снимката на
децата си вдясно, протегна ръка и я взе. Бяха я направили, сякаш преди
цяла вечност в лунапарка на Бангор. Смити бе прегърнал сестра си през
врата и се смееше така, че чак луничките му грееха, а Поли, по-голямата
му сестра, се правеше, че я душат и смешно бе изплезила език. Хубав ден
беше.Клинт прибра снимката в кашона до себе си. Огледа бюрото. Нямаше друга лична вещ, но сякаш цялото кътче си беше негово – тук работеше до късна нощ, тук преглеждаше случаите и доказателствата, тук разпитваше свидетели. По дяволите, това си беше неговото бюро. Потърка леко с показалец крайчица на лявото си око и успя да спре сантименталната сълза, която предателски се бе опитала да разбие мита за най-кораво ченге в Олд таун. Клинт погледна през прозореца. Тридесет и седем години гледката го въодушевяваше. Виждаше се гарата, зад нея парка, а още по-натам няколко високи сгради – общината, църквата и общежитието за емигранти. В Олд таун предпочитаха да държат чужденците близо. Тази мисъл го накара да погледне към отсрещната стена, където се мъдреше табела с надпис „Дръж приятелите си близо, а враговете още по-близо“. Усмихна се. Дръпна стола назад, вдигна крака на бюрото и бръкна в джоба на вехтото си сако. Извади смачкан пакет “пал мал”, захапа цигара и запали. „Майната му на доктора, веднъж човек се пенсионира“, каза си Клинт и дръпна дълбоко. Погледна към фикуса – прашно растение, което противно на всякаква логика, оцеляваше сред грубите служители на закона, които не намираха време за семействата си, камо ли за растението в службата. Усмихна се. Толкова години бе успял да балансира между семейството и задълженията.
Очаквайте скоро....
