„Ето, че и този ден дойде“, мислеше си Клинт Карсън, седнал на
очуканото си бюро и подпрял лакти пред себе си. Погледна към снимката на
децата си вдясно, протегна ръка и я взе. Бяха я направили, сякаш преди
цяла вечност в лунапарка на Бангор. Смити бе прегърнал сестра си през
врата и се смееше така, че чак луничките му грееха, а Поли, по-голямата
му сестра, се правеше, че я душат и смешно бе изплезила език. Хубав ден
беше.
Клинт прибра снимката в кашона до себе си. Огледа бюрото.
Нямаше друга лична вещ, но сякаш цялото кътче си беше негово – тук
работеше до късна нощ, тук преглеждаше случаите и доказателствата, тук
разпитваше свидетели. По дяволите, това си беше неговото бюро. Потърка
леко с показалец крайчица на лявото си око и успя да спре
сантименталната сълза, която предателски се бе опитала да разбие мита за
най-кораво ченге в Олд таун. Клинт погледна през прозореца. Тридесет и
седем години гледката го въодушевяваше. Виждаше се гарата, зад нея
парка, а още по-натам няколко високи сгради – общината, църквата и
общежитието за емигранти. В Олд таун предпочитаха да държат чужденците
близо. Тази мисъл го накара да погледне към отсрещната стена, където се
мъдреше табела с надпис „Дръж приятелите си близо, а враговете още
по-близо“. Усмихна се. Дръпна стола назад, вдигна крака на бюрото и
бръкна в джоба на вехтото си сако. Извади смачкан пакет “пал мал”,
захапа цигара и запали. „Майната му на доктора, веднъж човек се
пенсионира“, каза си Клинт и дръпна дълбоко. Погледна към фикуса –
прашно растение, което противно на всякаква логика, оцеляваше сред
грубите служители на закона, които не намираха време за семействата си,
камо ли за растението в службата. Усмихна се. Толкова години бе успял да
балансира между семейството и задълженията.
Очаквайте скоро....
Няма коментари:
Публикуване на коментар