Танцът на Смъртта

„Нощта е по-тъмна от козината на Бош”, помисли си старицата. Лежи в тъмната, студена стая и гледа към прозорчето, през което леко прозира светлината от звездите. Бош беше верен другар повече от седемнадесет години. Прекрасно овчарско куче. Чисто черно. Само на едната лапа – тъмно кафяво петно. Точно цветът на това петно ѝ напомни за картината на Йеронимус Бош „Седемте смъртни гряха”, по-скоро на расото на свещенника от нея. Този, който олицетворява лакомията. Дали заради това или заради друго, и кучето имаше нескончаем апетит към храна. Често Дилайла се е чудеше над въпроса къде побира толкова храна това животно. А после умря. Остави я сама. Старица, която тихо лежи нощем и крадешком гледа през прозореца си. Пердетата са разпокъсани и висят като парцали от корниза, който не е бърсала от прах от .... самата тя не знае. Паяжини се спускат от ъглите почти до земята.