Истории от автобуса: Майка

Тя се качваше всяка сутрин от една и съща спирка във винаги пълния, вмирисан на мръсни тела и старост автобус. Това превозно средство минаваше през целия град. Въртеше по малки улички, пуфтеше по булеварди, но доставяше хиляди хора по маршрута си. Колкото и да беше стар, мръсен и бавен, винаги бе пълен с желаещи да стигнат до определена точка. В него се срещаха всякакви класи отбрано общество - от цигани, до все още млади бизнесмени, през работещи пенсионери, строители, застаряващи професори, млади майки, ученици, тинейджъри, просяци. Една мешавица, която обикновено ми късаше нервите с безсмислени разговори, вонливи миризми,мляскащи звуци от целуващи се пубертети или просто защото  е ранна утрин, жегата напира, а работата ме чака.Истинско чудо беше, че още се движи. А и истинско чудо бе, че тя винаги успяваше да се качи. Качваше се два завоя след спирката, от която се качвах аз. От третата врата, сама вдигаше количката, пренасяше я през трите високи стъпала, оставяше я на земята, помагаше на около единадесетгодишно момиченце да се качи, после нагласяше бебешката количка на "колелото" на автобуса, вратите със съскане се затваряха и поемахме. Няколко сутрини пътувах с нея. Беше едричка жена, под трийсетте, с къса чорлава червена коса и тъмни очи. Винаги носеше спортно горнище, къси панталони и чехли. Не може да се каже, че е хубава жена. Но ако човек се вгледа в нея ще види нещо красиво, нещо светло. Момиченцето, което водеше със себе си й беше дъщеря, винаги сериозно и някак отговорно за възрастта си, то стоеше право до майка си и зад количката. В количката седи дете. Отново момиченце със широко лице, големи бузки, две опашки отстрани на главата. Детето  бавно движи ръце, крака, бавно си обръща главата, а погледа му е някак празен. Хем празен, хем пълен с чистота. И светлина. Светлината на майка му. Имах чувството, че не всичко  е наред с него. А и сякаш количката бе вече малка за него... Майката слизаше всеки път след завоя на бензиностанцията. Намираше се човек на спирката, който да поеме количката и да я свалят заедно. И всяка утрин майката беше усмихната и добра към двете си деца, погалваше ги от време на време, оправяше опашките на по-голямото момиченце, избърсваше проточила се лига от лицето на по-малкото, галеше бузките му, пипаше ръцете му, наместваше го в количката... И се усмихваше.
Срещу спирката, където слизаше се намира Центъра за рехабилитация на деца с церебрална парализа. Почти бях сигурен, че отива там всяка сутрин. И ми беше някак тъжно и тягосно да гледам как добрата майка е изтеглила късата клечка от лотарията на вечно заетия и сляп старец горе на небето. Приемаше изпитанията му с усмивка и търпение. Мисля си, че го победи в тази игра. Определено го победи.
Една сутрин реших да сляза на същата спирка и да видя, дали подозренията са ми прави. Помогнах й да свали количката и отидох на трамвайната спирка. Те пресякоха улицата и завиха надясно, подминавайки болницата.
Сякаш канара падна от сърцето ми. Видях, че се наредиха на една баничарница. Усмихнах се, защото деня вече бе прекрасен. Трамвая дойде, а аз се качих....
Това, което не видях бе, че след като си взеха закуски, те се върнаха обратно и влязоха в двора на болницата.

Бялата посестрима

Заложи и последния капан и въздъхна уморено. Макар че обичаше девствените планини и тихото градче, живота на ловец и трапер вече му тежеше. Със своите петдесет и шест години му бе трудно да изкачва скалите  и тесните пътечки. Добере, че поне знаеше местата, където най-често минаваше дивеч и рядко му се случваше да прибере празна примка. Отдалечи се малко между дървета и седна направо върху боровите иглички, запали цигара и с удоволствие изпусна дим. Беше тихо, с изключение на птичите песни, които сега в късна есен бяха много нарядко и някак накъсани.

Очаквайте скоро целият разказ в сборника "Нощта срещу ноември"

 

Свобода за живот

„ По дъжда като пая се спусна,
дето никой в нощта го не чакаше,
слезе тъмен, по-тъмен от мрака
и задъхан, със дъх върху устните“
Атанас Далчев – „Убийство“

Част 1 – Кафявата планета

                Джек Ридъл изпи таблетка витамини и противоинфекциозанти и седна зад контролния пункт на скутера си. През визьора видя прелитащи звезди и планети, които потъваха в мрака зад него. Той си помисли, че и с живота е така. Събития, ситуации, действия са в един миг част от теб, а после отлитат назад в миналото, отстъпвайки място на други събития, които след настоящия миг изчезват и така се редуват чак до смъртта и единствената следа, която остават е в спомените на човека. Но без тези спомени човек е нищо. Без тях не може да гради бъдещето си. Те са като тухли за строителя.
Джек си спомни негостоприемната планета, която беше посетил преди седмица. Той трябваше да закара муниции и провизии за поста там. Постът осигуряваше спокойствие на планетата и народа й, потушаваше бунтовете, за да може да работи робски безспир. Тогава Джек бе нападната от трима роби и само благодарение, че гарнизонът ги засече  оживя. Те бяха пленени и обесени за назидание на останалите. Пред Джек изплуваха злобните, едва прикрити погледи на хората, плача и молбите на роднините.Младата жена на единия от нападателите дори се влачеше в краката му, цялата в сълзи, късаше си дрехите и му се предлагаше в замяна на живота на съпруга си. Той се опита да й обясни, че не е избрал тази присъда, че поста е съдебен заседател, но тя не го разбра. Помисли, че й отказва и започна да се дере до кръв. Умря малко след мъжа си …. Това покърти Джак и той си тръгна по-рано от обикновено., макар че там природата доста му напомняше за земната.
Тихото изпиукване на радара го измъкна от унеса, в който бе изпаднал докато наблюдаваше звездите Под него се намираше гола кадява планета, а скутерът му бе на орбита около нея.

Очаквайте скоро целият разказ в сборника "Нощта срещу ноември"