Тя се качваше всяка сутрин от една и съща спирка във винаги пълния,
вмирисан на мръсни тела и старост автобус. Това превозно средство
минаваше през целия град. Въртеше по малки улички, пуфтеше по булеварди,
но доставяше хиляди хора по маршрута си. Колкото и да беше стар, мръсен
и бавен, винаги бе пълен с желаещи да стигнат до определена точка. В
него се срещаха всякакви класи отбрано общество - от цигани, до все още
млади бизнесмени, през работещи пенсионери, строители, застаряващи
професори, млади майки, ученици, тинейджъри, просяци. Една мешавица,
която обикновено ми късаше нервите с безсмислени разговори, вонливи
миризми,мляскащи звуци от целуващи се пубертети или просто защото е
ранна утрин, жегата напира, а работата ме чака.Истинско чудо беше, че
още се движи. А и истинско чудо бе, че тя винаги успяваше да се качи.
Качваше се два завоя след спирката, от която се качвах аз. От третата
врата, сама вдигаше количката, пренасяше я през трите високи стъпала,
оставяше я на земята, помагаше на около единадесетгодишно момиченце да
се качи, после нагласяше бебешката количка на "колелото" на автобуса,
вратите със съскане се затваряха и поемахме. Няколко сутрини пътувах с
нея. Беше едричка жена, под трийсетте, с къса чорлава червена коса и
тъмни очи. Винаги носеше спортно горнище, къси панталони и чехли. Не
може да се каже, че е хубава жена. Но ако човек се вгледа в нея ще види
нещо красиво, нещо светло. Момиченцето, което водеше със себе си й беше
дъщеря, винаги сериозно и някак отговорно за възрастта си, то стоеше
право до майка си и зад количката. В количката седи дете. Отново
момиченце със широко лице, големи бузки, две опашки отстрани на главата.
Детето бавно движи ръце, крака, бавно си обръща главата, а погледа му е
някак празен. Хем празен, хем пълен с чистота. И светлина. Светлината
на майка му. Имах чувството, че не всичко е наред с него. А и сякаш
количката бе вече малка за него... Майката слизаше всеки път след завоя
на бензиностанцията. Намираше се човек на спирката, който да поеме
количката и да я свалят заедно. И всяка утрин майката беше усмихната и
добра към двете си деца, погалваше ги от време на време, оправяше
опашките на по-голямото момиченце, избърсваше проточила се лига от
лицето на по-малкото, галеше бузките му, пипаше ръцете му, наместваше го
в количката... И се усмихваше.
Срещу спирката, където слизаше се
намира Центъра за рехабилитация на деца с церебрална парализа. Почти бях
сигурен, че отива там всяка сутрин. И ми беше някак тъжно и тягосно да
гледам как добрата майка е изтеглила късата клечка от лотарията на вечно
заетия и сляп старец горе на небето. Приемаше изпитанията му с усмивка и
търпение. Мисля си, че го победи в тази игра. Определено го победи.
Една
сутрин реших да сляза на същата спирка и да видя, дали подозренията са
ми прави. Помогнах й да свали количката и отидох на трамвайната спирка.
Те пресякоха улицата и завиха надясно, подминавайки болницата.
Сякаш
канара падна от сърцето ми. Видях, че се наредиха на една баничарница.
Усмихнах се, защото деня вече бе прекрасен. Трамвая дойде, а аз се
качих....
Това, което не видях бе, че след като си взеха закуски, те се върнаха обратно и влязоха в двора на болницата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар