"Никога вече, ама НИКОГА вече няма да се оставя да ме правят на
маймуна!”, мислеше си Нягол, докато се прибираше към квартирата си в
Студентски град. Беше бесен. Крачеше със широки, тежки крачки, а гнева
му помагаше да не усеща разстоянието между Орлов мост и квартала на
студентите. Два след полунощ. Жива душа нямаше по улиците. Само Нягол и
яростта, която не отминаваше, а сякаш се засилваше като лавина, колкото
повече разсъждаваше върху последните думи, които чу от Лия. „Късаме! Не
ми е хубаво вече с теб, а и това име...”, след което се бе усмихнала. Не
продължи, но той знаеше. Името му беше селско за префънцунената
софиянка. Срам я беше пред приятелките си да говори за човек, който се
казва Нягол. Всичките ѝ познати се казваха Борис, Дарин, Калоян,
Кристиян и други имена, които не звучаха крайно провинциално. Като Нягол
или Камен. Ето я нея. Лия. Чудно име. Харесваше му, когато се
запознаха. Сега искаше да го напише на лист и да го изгори. Искаше му се
да го издълбае в дърво и да го запали. По дяволите! Искаше да убие
малката кукличка, галенето детенце, което не бе виждало нива или мамул.
Колко тънка бе границата между любов и омраза, между красота и хаос.
Стискаше ядно юмруци, а тежките сребърни гривни подрънкваха една в
друга. Крачеше устремено. Въпреки късния час знаеше, че ще намери
познати в стария „Хелоуин”, с които щеше да пие до сутринта. Това е, от
което имаше нужда. Солидно количество алкохол, което да потопи и
Титаник. Свърна по тесни улички, за да съкрати пътя си и след по-малко
от час беше пред зала „Христо Ботев”. Видя фигура, която се бе превила
одве пред заведението и се усмиха. Ето някои вече повръщаха, а той не бе
и започнал. Нахлу в кръчмата като истински викинг. Дългата му до кръста
руса коса се развя около челото му, докато се оглеждаше. Беше
полупразно. Нямаше никого от приятелите му. Тежките военни кубинки
скърцаха по дъските, докато се приближаваше към една крайна маса. Преди
да седне свали коженото си яке и махна с ръка на позаспалата
сервитьорка. След секунди пред него бе оставена двулитрова кана, която
Нягол надигна и жадно отпи. От тонколоните се разнасе интродукцията на
Hatred на Manowar и момчето доволно затропа в такт с крака и ръце, все
едно бе Скот Кълъмбъс и размахва бойния чук на Тор. До края на песента
изпи каната бира и поръча втора. Главата му леко се замая, а мислите му
витаеха по отминалите месеци, когато беше щастлив с Лия, когато все още
го обичаше. Пак се сети, че основната причина е името му. А значението
му беше хубаво. Идваше от славянското име Негослав и означаваше човек,
търсещ славата, човек, който обича славата. Като се замисли реши, че
по-добре да се казва Негослав, отколкото тази кратка форма. Бръчка
проряза челото му между двете гъсти вежди, а сините му очи потъмняха до
сиво-виолетово. Стисна юмрук. Погледът му попадна на пръстена, който
носеше на средния пръст. Подарък му беше от Лия. Голяма халка, а отпред
изключително детайлна глава на бухал. Очите бяха направени от някакъв
камък, който странно фосфоресцираше в синьо. Нягол го харесваше много.
Но сега.... Свали го и го вдигна пред очите си. Завъртя го няколко пъти,
за да го огледа. Или по-скоро в отчаян опит да усети топлината на
чувствата, която се бе изпарила като роса под жарки летни лъчи. Мислеше
да хвърли пръстена, но размисли. Постави го отново, наведе глава между
ръцете си. Косата му се спусна като параван около него и го изолира от
околния свят.
Очаквайте скоро....
