Някога, някъде много далеч, там където слънцето грее, планината наднича през прозорците, имало едно малко градче. Градчето било тихо и спокойно, изключително подредено, уредено и весело боядисано. В това градче, което може да се каже, че било и голямо селце. Някои биха казали и Голямо село, затова ще се придържаме към името Гол-сел. Та в Гол-сел в една крайна махала, живеела самотна жена. В миналото тя била самодива и явно родовата ѝ памет все още работела макар и на по-бавни обороти, защото обичала да носи бели дрехи, а на пролет даже вплитала цветчета в косите си и танцувала на двора на малката схлупена къща. Толкова обичала да носи бели дрехи, че се омъжвала 6 пъти. Браковете не продължавали дълго, защото се оказало, че все попада на тесногръди съпрузи, които имали против жена им да танцува по нощница на двора през нощта. Не разбирали те нежната ѝ славянска, самодивска душа. Така или иначе живота ѝ не бил лек, а единственото, което ѝ останало от тези бракове било едно детенце. Момиченцето било на четиринадесет години, височко за възрастта си, с дълга червена коса. Тази коса малко притеснявала майка ѝ, защото нито тя, нито някой от благоверните ѝ имал подобен цвят окосмяване. Обикновено се замисляла около полунощ след като попие поредната чаша сливова троянска превъзходна. Тогава дори гримът ѝ се размазвал и потичал като река Вит по бръчките на лицето. Дъщеря ѝ обичала да ходи също с бели дрехи, защото както е известно крушата не пада по-далеч от дървото. Веднъж обаче тя се била покатерила върху едно вишнево дърво, което се оказало с много чупливи клони. Паднала, сцепила си главата и бялата ѝ шапка и рокля се напоили с кръв и сок от вишни, заради това и хората я нарекли Кървавочервената шапчица. Всички в махалата я обичали. Най-вече подрастващите, които били чували от родителите си колко добра и отзивчива била майка ѝ. Обръщала внимание на всеки, които в нужда я търси. С подходяща сума. Така, че тийнеджърите стискали, колкото могат, за да порасне момиченцето и да стане голяма мома, която да им помага при нужда.
Един ден майката на Кървавочервената шапчица (Къчеша – за по-кратко) мило я извикала при изгрев слънце /около 14:00 ч/ и ѝ рекла с глас като идващ от дъното на бетонобъркачка:
- У, ма, де си ва цела нощ?
Къчеша се надигнала от миндера, където лежала и лакирала ноктенцата си:
- Е,па тука съм, ма? Оти питаш?
- Яла тука да ти дам една торба, да я завлечеш на оная мумия баба ти.
- Е-е-е-е, ма маме, тая не мое ли да доде и сама да си я вземе?
- Къ да доде кат лежи болна като отсечена топола
- Уф, дееее... – навреме се спряла, че щяла да каже една дума, която при малки поводи не се казва. Кимнала на майка си, взела торбата от кухнята и тръгнала. На вратата се обърнала и рекла:
- А, ма, дърто, ко си турила тука, че ще ми откине раменете?
- Млъкни ма, чумо малка, ко съм турила! Ще ти кажа аз на теб. Полезни и лечебни храни за бабушкерата – печено пиленце, ама на Дюк, че е расло само на двор три декара, хранено само с отбрани органични плевели и зърно от немодифицирата царевица; турих и една бутилчица червено винце, от дедо поп, дека живее на края на улицата. Той знаеш е табиетлия и за едни ми... една услуга ми даде туй шишенце. Истинско винце от грозде, а не тия мераклийски бози, дека в денонощния продават по пет кила за два лева.
- Сал туй ли ма? Па мноо тежи, да го ...
- Млъкни ма, млъкни и слушай! Турила съм и една буца сирене от краве млеко – без консерванти, без Е-та, без водъ, сал млеко и солчица. Натриев хлорид, ако си забраила от уроците по химия, дето... Айде, нема значение, нема да те задълбавам на тая тема, че ми дигаш кръвното и ще ти бухна един зад врата да ти останат джапанките сираци.
- Кви жапанки ма, това са пътъчета по лев и двайсе килограма. Кирчето от съседна къща ми ги подари!
- Оти па тоя въшльо ще ти подарява пътъци ма? Ко напраи?
- А, па, ко, малко го подържах в ръка.
- Уф, че си и ти, можеше и за роклА да изкараш!
- Баща му ме вика утре нещо на гости, че неговата скумрия била в командЕровка, па ще видим.
- И за чанта за макя си да не забравиш да искаш!
- Добре, ма, добре. У-у-у, писна ми с тая твоя чанта.
- И друго има ли или да пребарам чантето?
- Има, има, питка съм турила. Без сода и от лимец. Много е арна. Всичкото манекенки само лимец яде. Тичай ся, че ще клисяви, топла я сложих.
Излязла Къчеша от двора и се завтекла към спирката, качила се на рейса и тръгнала. Като стигнала околовръстното слязла и тръгнала покрай шосето, защото баба ѝ живеела в гората и имало бая да повърви.
Повървяла има няма двадесетина минути, когато зад нея се чул клаксон. Подскочила и паднала в канавката. Чула свирене на спирачки и до нея се заковал един голям камион с огромен надпис ВОЛФ. От кабината слязъл едър, по-скоро дебел, най-вече тлъст мъж, с толкова косми, колкото Къчеша нямала дори под мишниците си и ѝ рекъл:
- Здрасти, малката! Искаш ли за двайсе лева вълчо да те изяде?
- Епа, що да не ме ядеш, сал няма да ме докосваш, че мама не дава.
Ухилил се Вълчо и помогнал да се качи в кабината. После потеглил рязко и камиона се затресъл по черния път, водещ на изолирана полянка.
След 3 минути Къчеша слязла вече изядена и тръгнала към баба си с леко разкрачена походка. След няколко минути, обаче умората я надвила и тя седнала да си почине. Хубаво да си почине, ама била и изгладняла. Отворила торбичката и хапнала от питката, която въпреки, че била полезна, имала вкус на хоросан. После чопнала и от пиленцето – две бедра и едно крило, осмукала шийката и го върнала в торбата. Рекла да се надигне, когато зад гърба си чула гласа на горския ловец, който живеел под наем при баба ѝ:
- Опа, добър вечер. Аз съл любезния ловец... – после запял – И ловец съм, и рибар съм, на шапчицата мамата еб@л съм.....
Няма коментари:
Публикуване на коментар