Чудото на Вяра

Посвещавам този разказ на Неофи с вяра в щастливия край

Зимното слънце крееше на небето като самотно кандило насред изоставени гробища. Тъжно-сиви облаци – надгробни паметници го ограждаха и задушаваха немощните лъчи, които стигаха до земята под формата на анемични луминисценти. Вятърът свиреше в клоните на сухите и голи дървета. Измръзнали врабчета подскачаха по тротоара. Вяра вървеше умислена, навлечена в дебелото си сиво палто, чиято яка бе вдигнала, за да се пази от студените пориви. Равномерното тракане на токовете ѝ отекваше в околните сгради като самотен зов. Крачките отмерваха и ритъма на живота ѝ – самотна борба, разбити надежди, разруха, самота. Но Вяра имаше една искрица в живота. Имаше една надежда, която крееше далеч по-силно от зимното слънце. Били ли сте на погребение в студен зимен ден, когато даже циганите трудно копаят дупката, пред която няма надпис  „Добре дошли” и стискате в шепа малката църковна свещичка, опитвайки се да опазите пламъка, а при всяко прекръстване, вятъра нахлува и се опитва да я угаси. По-същият начин младата жена пазеше надеждата си. И въпреки всичко тя се усмихна на продавачката на репа, от която купи комикс. Сгъна го в дълбокия си джоб и продължи. Пред нея изплува грозния стоманено-циментов силует на ИСУЛ, а несъзнателно тя се сгуши още по-дълбоко в яката си.
Миналата седмица бяха украсили елхичката в гарсониерата си. Сложиха червени и жълти топки, фигурки на Снежко и дядо Коледа, жълти гирлянди, но сина ѝ най-много се зарадва на разноцветните лампички. Елхата грейна и озари очите на детето, подавайки ръка за измъченото му тяло като мост към Светлия празник, който идваше. Така искаха да изкарат заедно празниците в малкия си, но уютен дом. За съжаление направлението за хоспитализация трябваше да бъде реализирано още преди Бъдни вечер. Вяра се постара да не покаже пред него мъката си, страха си, че от болницата може да не излезе това усмихнато и добродушно момче, а поредния пътуващ към река Лета, а тя да остане самотна и неразбрана от света. Нямаше и нужда да бъде разбрана от никого. Още от момента, когато роди и се обади на бащата на Християн, разбра че пътят ѝ ще е неин и само неин, че ще трябва да преброди не една и две планини, да победи не едно и две чудовища, да понесе не една и две обиди, за да осигури на това дете топлината на семейното огнище и уютния живот, да бъде и баща и майка.
Не мислеше, че ще оцелее след като разбра диагнозата, но го направи. Стана по-силна на следващата сутрин и му направи по-вкусни мекички за закуска. Не смяташе, че ще оцелее и след безрезултатната консултация със хирурга, но на следващата сутрин му поднесе божествени палачинки с много шоколад и мляко. Не смяташе, че ще понесе гледката на малкото изтерзано телце, почти невидимо в жълтите болнични чаршафи и с цвят на лицето, почти като тях, но всяка сутрин му носеше най-хубавия комикс и го даряваше с най-нежната майчина милувка. Защото за Вяра той беше нейния Християн, а малката църковна свещичка грееше в сърцето ѝ по – силно от най-жаркото пустинно слънце. Вяра знаеше, че той ще оцелее. Просто нямаше друг начин светът да съществува, ако го няма нейния Християн.

Очаквайте скоро...