Лицето на злото

Есента бе настъпила с тихи стъпки, оцветявайки дърветата в жълто и червено, прогаряйки свежозелената трева  и разпръсквайки бели пухкави облачета в синьото небе. Докато децата обядваха заваля лек дъждец, който нарисува водни пързалки по стъклата. Обедът минаваше в обичайния шум, закачки, обиди и смях. Георги ядеше славянския гювеч без особен апетит. Едва бе изчакал да свършат часовете и с нетърпение искаше да остане сам следобед. За съжаление дежурния възпитател го бе изненадал с новината, че трябва да отиде при учителката по вероизповедание след като се наобядва. Затова ядеше вяло, опитвайки се да разтегне максимално интервала до визитата си. Георги бе на 12 години и откакто се помнеше живееше по домове. Не знаеше има ли майка, баща. Не знаеше  живи ли са. Не че имаше голямо значение, когато си в дом. Въпросът бе на оцеляване. Особено трудно бе за дете, което обича да чете и рисува, което обича да остава само, а просто няма къде. В пансиона спяха по 4 деца в стая, а уединението бе мираж. Затова често бягаше от училище в близкия парк, където намираше най-гъстата част от гората и сядаше върху старото си яке. Рисуваше, пишеш или просто размишляваше. Когато го хванеха, че е избягал го наказваха, но не му пукаше. Без тези кратки бягства от действителността нямаше да издържи.
Стана и остави подноса на шублера пред прозорчето, от което лелките прибираха мръсните съдове. Провлачи стъпки към кабинета по вероизповедание, който се намираше в специална пристройка към училището. По средата на пътя видя, че връзката на кеца му се влачи и клекна да я върже.

Очаквайте целият разказ в следващия сборник!