Играта на Дявола

Времето бе прекрасно за разходка. Смутно време през топла зима. Нестабилна държава и изнервени хора, които биваха управлявани повече от шест месеца от нежелано правителство с олигархични интереси. Дяволът се разхождаше с удоволствие по шумните софийски улици, не особено добре изчистени от кал и отпадъци, храчки, смачкани вестници и обвивки от дюнер. Дяволът се забавляваше, освен вече изброеното, доста иноверци се подвизаваха тук. Как да не си щастлив. Беше се предрешил в черен костюм (вярно малко демоде), лачени чепици и бастун със седефна дръжка. Гарваново черната му коса бе сресана назад и напомадена. Светлите си очи криеше зад тъмни очила с дебели рамки. Криеше ги, за да не плаши хората. В дъната на зениците му грееха вечните пламъци на ада. Светеха болките на милиони изгубени души, които му служеха и даваха сила да продължава да върши делата си. Взимаше надмощие и той го усещаше.  Това още повече повдигаше настроението му. Спря се пред витрината на един магазин близо до „Витошка” и се загледа в отраженията на хората, които бързаха зад гърба му. До него малко дете дърпаше майка си към вратата, а тя се опитваше да му обясни, че бързат. Дяволът с тиха стъпка се приближи, наведе се рязко към детето и му прошушна нещо на ухото. Детето спря да се дърпа и тръгна с майка си. Тя се извърна към непознатия рязко, с желание да се скара на непознатия, че е нарушил личното им пространство, но когато го погледна сякаш хиляди ледени игли се забиха в лицето й и бързо закрачи, така че се налагаше на малкото дете да подтичва след нея. Тънка усмивка заигра на устните на Дявола.
Очаквайте в следващия сборник с разкази!