Сто и петдесетте коня бяха залепили колата за шосето. Дървета и селски къщи
прелитаха край мен като сиви метеорити загубени в светлинния блясък на слънчевия
диск. Единствено от време на време, трактор или камион ме караше да намалявам
скоростта. Но удоволствието беше неописуемо. Харесвах да пришпорвам звяра.
Подминах отбивката за Ябланица и паднах на 40, защото долу в лявата дъга на
завоя обикновено дремеха куки. Да, и този път не се излъгах. Черния звяр
триумфално мина покрай тях спазвайки
огранчението. А след това педала на газта отново хлътна под крака с доволен рев
от страна на двигателя. На стрелките поех на ляво към Златна Панега. Това е
може би най – любимия ми край от България. Малки и уюти селца, сред чиста
природа, реката, добродушни селяни. Намалих скороста и свалих стъклото до край.
Навлязох в Петревене. Малко след кръчмата в центъра на селото погледнах в лявото странично огледало. Видях
траурна процесия, покрай която преди минута би трябвало да съм минал. Но не
бях...
Целият разказ можете да прочетете в бр. 4 от 2013 година на сп. "Дракус", както и в сборника "Нощта срещу ноември", предстоящ да излезе през 2014 г.
Много силен разказ. Оставя те безмълвен. Голямо удоволствие беше да го прочета пак. Поздрави.
ОтговорИзтриване