Кая едва дочака майка си и баща си да излязат и отиде в стаята си.
Хвърли се на все още неоправеното легло и включи таблета си. Започна да
играе любимата си игра. Първият ден от ваканцията щеше да прекара в
мързелуване. Потъна във виртуалното пространство и едва след петия вик
от съседната стая разбра, че баба ѝ я вика. Сложи играта на пауза и
нахлузи пухкавите пантофки.
- Идвам, бабоооо – провикна се още преди да е отворила вратата си.
Единадесетгодишното дете боготвореше баба си. До преди две години тя се
грижеше за нея по цял ден. Двете бяха близки приятелки. Обожаваше
приказките, които баба ѝ разказва, обичаше да играят заедно, да слуша
истории от миналото на баба си, историите за живота на дядо ѝ, който не
познаваше. Понякога историите на възрастната жена се преливаха една в
друга като устие на река, която плахо се влива в морето; като листа от
две съседни дървета, които есенно време се сипят и се разбъркват едно с
друго на земята, а после вятъра разбърква като карти, хвърлени от
несръчен илюзионист. Често не разбираше какво се е случило точно, кога –
баба ѝ ту говореше за минали епохи, ту прескачаше в близкото бъдеще,
бъркаше времена, разказваше за нрави, които бяха толкова чужди на Кая,
че не разбираше как е имало такива хора и епохи. Епохи като в приказките
на братя Грим или на Андерсен. Но историите бяха по-плътни, по-живи,
сякаш баба ѝ е била там, а не просто преразказва като прословутите
майстори на перото. Описваше тоалетите на знатни дами с такива
подробности и думи, които вече не се използваха, че момичето понякога
смяташе, че или жената е изкукала, или е живяла много столетия. Затова,
когато чу че я викат изтича ловко и бързо. В разговори с баба времето
летеше, а интересната игра изглеждаше като домино в ръцете на Стив
Джобс.
Очаквайте ......
Няма коментари:
Публикуване на коментар