Граф на кръвта

След смъртта на Хосеми, Мора се свърза с Хичи Тай. Доброволно влезе в подземната пещера и разреши да впият устни в шията й.
****
Любовта между Хосеми и Мора беше бурна. Те се запознаха случайно, в един майски ден. Хосеми- мексиканец имигрирал в България, беше решил да изпие чаша ракия с една голяма шопска салата. Бяха му казали, че това е най близкото до родното Пико де Гайо. След втората ракия, си поръча трета. Беше установил, че няма по велико питие от българската сливовата. Дори високият градус на кактосувовата огнена напитка не можеше да се мери с чудото на балканите. Точно тогава влезе Мария.
Висока, стройна и чернокоса. Очите и като буря в тъмна нощ, лицето й като капучино, устните й, като неоткъснати диви ягоди, дъхът й като липова гора. Тялото и приличаше на китара. Същата, с която Хосеми правеше серенади на своите мексикански изгори.
– Здравей, красавецо !- гласът и се разнесе като музика. Младежът беше запленен. От ракията ли, от салатата ли, от жената ли и той сам не разбра, но напъна и последните си сили и се усмихна широко.
– Здрасти, как си?
– Аз съм Мариела, но на кратко- Мора.  Забелязвам, че си доста екзотичен, красавицо- прошепна в ухото му тя, плъзгайки устни по жилавият му врат.
-Искам да ти покажа нещо – добави тя и постави пръст върху устните му.
Мора рязко се обърна и с грациозна походка се отправи към изхода. Мексиканецът не изчака втора покана. Изпи на екс остатъка от огнената течност, избърса устни с опакото на ръката и нададе мислен вой “ Ай , ай, ай йай, маняна, мяняна“ И като грациозна пантера последва изкусителката си.
Навън беше нощ. Тя се усмихваше, а зъбите и наредени като култивирани перли блещукаха в тъмнината. Мора бавно се приближи към набелязания и силно притисна тялото си о неговото.
Хосеми едва удържаше страстта си. Чувстваше, че всеки момент ще експлодира. Уханието на липова гора гъделичкаше ноздрите му, а нежните извивки на жената живо раздвижваха кръвта му.
Той беше влюбен. Разбра го в момента, когато дивното създание си качи на таксито.
– Чакай – опита се да извика Хосеми – ще те видя ли отново.
Мора се усмихна. Зъбите и бяха още по ослепителни, а устните и още по наситени в аления си цвят.
– Ще ме видиш, съвсем скоро. Следвай ритъма.
Пътувайки в таксито, Мора установи, че не усеща онова типично чувство, което беше типично след вечери като тази. Нейното сърце биеше учестено и тя видимо се изнервяше. Изключително се пазеше от тази ситуация. Но се беше случило неизбежното.
Този мексиканец, с екзотичната си кръв имаше абсолютна съвместимост с нейните феромони. Беше попила флуидите му. С две думи – беше прецакана.
За това набра 55555 на мобилния си номер и се обади на Иван.
Винаги се обаждаше на Иван, когато се чувстваше объркана. Поръча му да я чака в обичайната хотелска стая и даде команда на таксиметровия шофьор да смени курса и да се отправи към хотел Пясъчна лагуна.
Хосеми, проследи таксито с поглед. Той беше сигурен, че това, което му се случи току -що е свише и не мисли особено дълго. Яхна мотора, който беше пред него и последва отдалечаващата се жълта кола.
Мария – Мора се хвърли на врата на брат си Иван:
–   В беда съм, батко! В голяма беда!
Иван изду мускули и се огледа като минотавър в лабиринт:
–   Кой те нагруби, Котарано? Кой те нареди тъй, Писано?
От малки си викаха с глезени имена. Мария бе котаранка-писанка, а Иван брат Мечо, защото бе едър и пухкаф като представител на този животински вид. След като навърши пълнолетие врата му надебеля доста, а очите хлътнаха като на бик. Започна да тренира и скоро стана охранител в частна фирма. Редовно се случваше Мария да опира до неговите мускули, за да се отърве от бивше гадже, което не схващаше, че е минал в графата „Не искам да те виждам!”. Сега си помисли същото, но сестра му се разплака:
–   Срещнах го, Мечо. Срещнах моя любим. Любовта на живота ми, страстен и красив е той, романтичен и толкоз атлетичен.
Момичето захлупи лице на гърдите на брат си и захлипа отчаяно. С раждането на тези чувства си отиваше етап от живота ѝ. Етап на свобода и волност. На търсене и предлагане. В този миг вратата се отвори. В стаята нахлу като краставо магаре Хосеми:
–   Ти! – опули се той – Мора! Какво правиш в прегръдките на този … този …. – неуспя да намери думи от възмущение.
Мария вдигна глава и погледна към възлюбения си:
–   Хосеми? – любовния трепет в гласа ѝ бе объркан от мексиканеца с притеснение от гузна съвест.
–   И ти си като другите, Мора! О, по дяволите! Диабло ес педро педалос! – изпсува той и изхвърча от стаята.
Мария се втурна с викове след него, скубейки коси и ракъсвайки ризата си. Отчаянието я завладя. Можеше да загуби любимия си само заради тази невинна грешка да поплаче на рамото на брат си.
–   Мммм – измуча Иван
–   Мечо, тичай, настигни го! Това е живота ми! Ооооо, мадре …. – голите ѝ рамене се разтърсваха от сърцераздирател плач.
Иван отърча навън, колкото да види как мексиканеца прехвърча с мотора си през перилата на моста над река Перловец, слагайки край на агонията наречена живот.
Върна се и прегърна Мария.
–   Ми той пукна, Котаранке.
……..
Минаха месеци от смъртта на Хосеми, а Мария не намираше покой. Всичко я дразнеше, избухваше в плач по време на сеанс. Напиваше се. Обвиняваше ту себе си, ту Иван, ту господ, ту Хосеми за това житейско изпитание, за този мал шанс. Чувстваше се прогнила като ябълка на щанд на Билла. Времето се влачеше нетленно, но тя сякаш не живееше. Искаше да умре. Да прегърне Хосеми и да започне най-красивото от всички чувства от начало. И тогава взе това решение. Отиде на една задна уличка в центъра на София, чийто адрес няма да дадем от съображения за сигурност. Вратата пред нея бе дебела. С боязън Мария хвана рогатата глава от ковано желязо и похлопа. Не се чу звук. Само леко се открехна и тя се вмъкна вътре. Посрещна я тъма и тайнствени, далечни напеви.
–   Хей – опита се да извика момичето – има ли някой?
Напевите продължиха да се носят около нея, заедно с шумоленето на платове, и още един звук, който не можеше да определи от какво идва.
Тръгна протегнала напред ръка. Докосна нещо и тихо изписка. Лумнаха факли наредени край стените и Мора примижа срещу ярката светлина. Когато очите ѝ привикнаха с осветлението се огледа. Бе попаднала в огромно помещение, чийто стени бяха от дялани камъни, земята покрита с дебели килими върху които се въргаляха голи мъже и жени. Целуваха се, пипаха се, съвкупляваха се. Някои от тях имаха животниски глави, други опашки, трети копита. Смееха се, сменяха партньори, наливаха се с вино. Мария видя един мъж с глава на змия, който с дълъг стрелкащ се език облизваше жена на чиито рамене държаха глава на сова. Совата изкряскваше от удоволствие, когато езика на влечугото докосваше венериното възвишение… В началото на Мария ѝ беше гнусно да гледа тези уроди, които се отдаваха безсрамно пред очите на една непозната на най-низки страсти. Но докато вървеше между тях, тя усети възбуда, сякаш електричество удряше тялото ѝ зажадняло за ласки и страст след тази кончина на любовта. Изведнъж от земята се надигна мъж. Целия изглеждаше като мъж, нищо животниско нямаше, което  я изненада. Очите му я гледаха похоливо, а усмивката му подканящо:
–   Дошла си да търсиш смърт след немъртви? Дошла си да търсиш любов сред огън от страст? Дошла си да търсиш Хосеми?
Мария просто кимна.
–   Ела – подаде ѝ ръка мъжа и я поведе сред хаоса от извиващи се тела.
–   Как се казваш? – престраши се да попита Мора
–   Хичи Тай, твой покорен слуга. – за миг се обърна той и я погледна подкупващо.
Стигнаха до една врата. Хичи спря и се обърна към нея. Изневиделица в ръката му се появи чаша, пълна с димяща течност:
–   Трябва да изпиеш това, за да продължим нататък.
Мария колебливо пое бокала и го доближи до устата си. Усети почти ефирно ухание на сладост и какао, може би. Отпи от напитката. Мигновено се замая и притвори очи. Когато погледна виждаше водача си сякаш леко ракривен, с размазани очертания. Той се ухили, разкривайки дълги зъби:
–   Мисля, че си готова, Мора. Съблечи се.
Съзнанието ѝ крещеше, но ръцете ѝ не се подчиняваха. Сякаш друг разум ги накара да свалят ризата, сутиена, полата, обувките, бикините… Накрая остана гола пред непознатия, който похотливо се облизваше. Езикът му бе дълъг и остър, а от ъгълчетата на устата му се стичаше кръв, която тя досега не бе видяла. Приближи се към нея и обхвана задника с една ръка. Другата му ръка наклони главата ѝ назад. Мария Мора не усети болка, когато кучешките му зъби се впиха във врата ѝ. Хичи примлясна от удоволствие. Помисли си дали да не я обладае преди да я предаде на господаря Хосеми, но се отказа. Имаше шанс да разберат за предателството му, затова просто отвори вратата и я поведе в харема от немъртви любовници на Хосеми – Мексиканския граф на кръвта!
Вера Младенова и Валентин Попов