Фарът на мъртвите

„Настъпи вечерта. Човекът взе малката свещ от кутията, запали я и започна да се изкачва с нея нагоре по дългата вита стълба.
- Къде отиваме? – попита свещичката.
- Качваме се на кулата, за да осветим пътя на корабите в пристанището.
- Но нито един кораб в пристанището не може да види моята светлина! – възрази малката свещичка.
- Дори твоят пламък да не е велик, - каза човекът, - ти въпреки всичко продължавай да гориш толкова ярко, колкото можеш. Другото остави на мен.”

Притча

Денис изтича на улицата. Огледа се, за да види дали тайфата се задава, но единственият звук идваше от табелата на кръчмата, която висеше пред вратата на „Котка и буре”. Слънцето напичаше  жестоко, но вятърът разхлаждаше и Денис се затича към брега. Сигурно другите вече бяха там.

Дванадесетгодишното момче се втурна по прашната и безлюдна улица. Спусна се по наклона. Отляво имаше гъста смесена гора – букове, дъбове, брези, а отдясно тревата се спускаше надолу до самото море. Брегът бе изключително каменист, но това му беше чара. Децата скачаха от камък на камък, ловяха раци, гонеха рибки, замеряха се с водорасли. Веднъж направиха зелена коса на Али, единствената дама в компанията им. После всички ядоха бой, след като Али се прибра и стресна старата си баба, но се забавляваха много.

Като наближи брега Денис подвикна:

-          Хей! Тук ли сте?