Реката

        Гледаше хвърчилото. Малкото ù сърчице трептеше от вълнение. Жълто, зелено, червено, синьо... пъстрите цветове се носеха, подети от лекия ветрец над полянката. Летеше и трептеше, а малкото момиченце стоеше сред зелената трева, вперило възторжен поглед в шарения полет. Вятърът си играеше с несресаните кичури детска коса. Щурчета се обаждаха пронизително в краката ù. Сойка се обади от близкия храст. Толкова беше щастлива - сама на тази уютна полянка сред природата, сред аромата на пролет, трева и цъфтящи цветя. Тя направи няколко крачки напред, за да вижда по-добре хвърчилото. Рокличката ù беше скъсана и сигурно баща ù щеше да ù се кара, но в момента това нямаше значение. Важното беше хубавото хвърчило, което си направи в училище и което летеше като небесен ангел.

Вятърът се усили и поде шарената играчка и я вдигна нависоко в небето. Слънцето блестеше силно и момиченцето присви очи.

- Ето къде си била. - дрезгавият, дебел глас я стресна и тя подскочи. Обърна се. Зад нея, леко олюлявайки се, стоеше възрастен мъж. Некъпан, с мръсна, рошава коса и изпочупени нокти на ръцете. Провисналата, раздърпана тениска не прикриваше увисналото му шкембе.

Мъжът се усмихна и напуканите му, почти разкървавени устни, разкриха криви и жълти зъби.

Тя помнеше как смърдеше тази уста.

Веднъж беше ходила на Зоологическата градина от училище. Когато беше пред клетката на лъва, същата миризма на леш се излъчваше, както от устата на баща ù, когато една нощ...

- Ела при баща си! Кво ме зяпаш, пикло!

- Аз...

- Къв е тоя парцал? - той вече гледаше нагоре. Хубавото ù хвърчило се беше оплело в клоните на една топола и висеше като мъртва птица.

Тя не му отговори. Наведе глава и косата ù падна пред лицето ù. Сълзата не се виждаше, само тя знаеше, че има сълза, изплакана по прекрасното ù хвърчило.

Мъжът тръгна към нея, клатейки се.

Тя чу шума от стъпките му и отстъпи назад.

Той се ухили:

- Няма къде да ходиш, малката. Да не искаш да поплуваш.

Наистина в края на полянката, заобиколена от три страни с гора, имаше река. Не беше дълбока. Но ù доставяше неописуемо удоволствие лятно време да седи на големия камък на брега, да топи боси крачета във водата и да гледа как рибките се стрелкат под водата. Тя направи няколко крачки и чу шума на водата. Вече се чувстваше по-спокойна. Звукът на течаща вода винаги я успокояваше. И онази нощ след посещението на баща ù, пак дойде тук. На реката. Нейната приятелка.

Неусетно беше стигнала до брега, а баща ù вървеше след нея и мърмореше пиянски.

- Ела, малка курво. Същата си като майка си!

Беше на крачка от нея.

Тя се усмихна. Видя пеперуда. Цвете. Усмихна се и пристъпи към него. Той също се засмя и каза:

- Явно ти дойде акъла най-после, момиченце. Не можеш да избягаш от кръвта си. - и се разхили идиотски.

Момиченцето наведе тяло напред, запъна краче и със всичка сила блъсна мъжа в гърдите. Той извика от изненада, залитна назад. Размаха ръце и сякаш за миг запази равновесие. Тя се уплаши. Но в крайна сметка алкохолът си каза думата и той падна назад. Чу се кух звук, когато главата му се прасна в големия камък. Повече не стана.

Тя се усмихна. Обърна се, взе кòла, с чиято помощ снощи изтъркаля камъка там и тръгна през гората към нейното тайно място. Подпираше се на кòла и си представяше, че е вълшебна тояга, с която се справя със злото. Усмихваше се и вървеше, като разглеждаше дърветата, странните и магични дървесни гъби, теменужките, нацъфтяли между корените. Клекна, остави тоягата на земята, набра букетче от сините цветенца, които миришеха така вълшебно и ефирно, стана и продължи да върви. Вълшебната тояга остана да лежи под дървото.

Вървеше, докато стигна до един голям дъб. Спря се в основата му, където имаше издутина от пръст и груб скован кръст.

Клекна, сложи цветенцата до кръста, усмихна се и каза:

- Вече всичко е наред, мамо!

После легна, прегърна майка си и заспа. Шареното хвърчило я понесе над незнайни вълшебни земи.