Няколко седмици, откакто напуснаха Латакия. Събраха малко багаж,
основно дрехи и лекарства, натовариха се в стар раздрънкан микробус и
тръгнаха. Насър бягаше. Свободната сирийска армия безчинстваше от
месеци. Тихите времена, когато работеше в дюкянчето си, бяха изминали.
Заради семейството си, заради децата си, той взе това тежко решение.
Остави родината си в пепел и тръгнаха да бягат за живота си. Малката
Азаргуун плачеше за училище. Единствена тя от седемте му деца обичаше да
учи. Отдаваха ѝ се история, география, биология. Беше отличничката на
класа. Неговата малка гордост. На татко принцесата. С жена му харесаха
това име. Носеше същността на нежността, която излъчваше детето.
Азаргуун*. Сърцето му се късаше, докато седеше на друсащия под и гледаше
как се е сгушила в полата на майка си и хлипа. Единствената играчка,
която детето успя да вземе, бе една стара парцалива кукла, която ѝ бяха
подарили за третия рожден ден. Куклата се казвашe Шариеха. Нищо и
никаква кукла, а вече деветгодишната му дъщеря не се разделяше с нея. До
нея седеше Арад* – батко ѝ. Пет години по-голямото момче даваше мило и
драго за сестра си. Макар името да не му отиваше, за малката Азаргуун,
той беше ангел – хранител.Очаквайте скоро в следващия сборник разкази!
Няма коментари:
Публикуване на коментар