Някога, някъде много далеч, там където слънцето грее, планината
наднича през прозорците, имало едно малко градче. Градчето било тихо и
спокойно, изключително подредено, уредено и весело боядисано. В това
градче, което може да се каже, че било и голямо селце. Някои биха казали
и Голямо село, затова ще се придържаме към името Гол-сел. Та в Гол-сел в
една крайна махала, живеела самотна жена. В миналото тя била самодива и
явно родовата ѝ памет все още работела макар и на по-бавни обороти,
защото обичала да носи бели дрехи, а на пролет даже вплитала цветчета в
косите си и танцувала на двора на малката схлупена къща. Толкова обичала
да носи бели дрехи, че се омъжвала 6 пъти. Браковете не продължавали
дълго, защото се оказало, че все попада на тесногръди съпрузи, които
имали против жена им да танцува по нощница на двора през нощта. Не
разбирали те нежната ѝ славянска, самодивска душа. Така или иначе живота
ѝ не бил лек, а единственото, което ѝ останало от тези бракове било
едно детенце. Момиченцето било на четиринадесет години, височко за
възрастта си, с дълга червена коса. Тази коса малко притеснявала майка
ѝ, защото нито тя, нито някой от благоверните ѝ имал подобен цвят
окосмяване. Обикновено се замисляла около полунощ след като попие
поредната чаша сливова троянска превъзходна. Тогава дори гримът ѝ се
размазвал и потичал като река Вит по бръчките на лицето. Дъщеря ѝ
обичала да ходи също с бели дрехи, защото както е известно крушата не
пада по-далеч от дървото. Веднъж обаче тя се била покатерила върху едно
вишнево дърво, което се оказало с много чупливи клони. Паднала, сцепила
си главата и бялата ѝ шапка и рокля се напоили с кръв и сок от вишни,
заради това и хората я нарекли Кървавочервената шапчица. Всички в
махалата я обичали. Най-вече подрастващите, които били чували от
родителите си колко добра и отзивчива била майка ѝ. Обръщала внимание на
всеки, които в нужда я търси. С подходяща сума. Така, че тийнеджърите
стискали, колкото могат, за да порасне момиченцето и да стане голяма
мома, която да им помага при нужда.
Един ден майката
на Кървавочервената шапчица (Къчеша – за по-кратко) мило я извикала при
изгрев слънце /около 14:00 ч/ и ѝ рекла с глас като идващ от дъното на
бетонобъркачка:
- У, ма, де си ва цела нощ?
Къчеша се надигнала от миндера, където лежала и лакирала ноктенцата си:
- Е,па тука съм, ма? Оти питаш?
- Яла тука да ти дам една торба, да я завлечеш на оная мумия баба ти.
- Е-е-е-е, ма маме, тая не мое ли да доде и сама да си я вземе?
- Къ да доде кат лежи болна като отсечена топола
-
Уф, дееее... – навреме се спряла, че щяла да каже една дума, която при
малки поводи не се казва. Кимнала на майка си, взела торбата от кухнята
и тръгнала. На вратата се обърнала и рекла:
- А, ма, дърто, ко си турила тука, че ще ми откине раменете?
-
Млъкни ма, чумо малка, ко съм турила! Ще ти кажа аз на теб. Полезни и
лечебни храни за бабушкерата – печено пиленце, ама на Дюк, че е расло
само на двор три декара, хранено само с отбрани органични плевели и
зърно от немодифицирата царевица; турих и една бутилчица червено винце,
от дедо поп, дека живее на края на улицата. Той знаеш е табиетлия и за
едни ми... една услуга ми даде туй шишенце. Истинско винце от грозде, а
не тия мераклийски бози, дека в денонощния продават по пет кила за два
лева.
- Сал туй ли ма? Па мноо тежи, да го ...
-
Млъкни ма, млъкни и слушай! Турила съм и една буца сирене от краве
млеко – без консерванти, без Е-та, без водъ, сал млеко и солчица.
Натриев хлорид, ако си забраила от уроците по химия, дето... Айде, нема
значение, нема да те задълбавам на тая тема, че ми дигаш кръвното и ще
ти бухна един зад врата да ти останат джапанките сираци.
- Кви жапанки ма, това са пътъчета по лев и двайсе килограма. Кирчето от съседна къща ми ги подари!
- Оти па тоя въшльо ще ти подарява пътъци ма? Ко напраи?
- А, па, ко, малко го подържах в ръка.
- Уф, че си и ти, можеше и за роклА да изкараш!
- Баща му ме вика утре нещо на гости, че неговата скумрия била в командЕровка, па ще видим.
- И за чанта за макя си да не забравиш да искаш!
- Добре, ма, добре. У-у-у, писна ми с тая твоя чанта.
- И друго има ли или да пребарам чантето?
-
Има, има, питка съм турила. Без сода и от лимец. Много е арна. Всичкото
манекенки само лимец яде. Тичай ся, че ще клисяви, топла я сложих.
Излязла
Къчеша от двора и се завтекла към спирката, качила се на рейса и
тръгнала. Като стигнала околовръстното слязла и тръгнала покрай шосето,
защото баба ѝ живеела в гората и имало бая да повърви.
Повървяла
има няма двадесетина минути, когато зад нея се чул клаксон. Подскочила и
паднала в канавката. Чула свирене на спирачки и до нея се заковал един
голям камион с огромен надпис ВОЛФ. От кабината слязъл едър, по-скоро
дебел, най-вече тлъст мъж, с толкова косми, колкото Къчеша нямала дори
под мишниците си и ѝ рекъл:
- Здрасти, малката! Искаш ли за двайсе лева вълчо да те изяде?
- Епа, що да не ме ядеш, сал няма да ме докосваш, че мама не дава.
Ухилил
се Вълчо и помогнал да се качи в кабината. После потеглил рязко и
камиона се затресъл по черния път, водещ на изолирана полянка.
След
3 минути Къчеша слязла вече изядена и тръгнала към баба си с леко
разкрачена походка. След няколко минути, обаче умората я надвила и тя
седнала да си почине. Хубаво да си почине, ама била и изгладняла.
Отворила торбичката и хапнала от питката, която въпреки, че била
полезна, имала вкус на хоросан. После чопнала и от пиленцето – две бедра
и едно крило, осмукала шийката и го върнала в торбата. Рекла да се
надигне, когато зад гърба си чула гласа на горския ловец, който живеел
под наем при баба ѝ:
- Опа, добър вечер. Аз съл любезния
ловец... – после запял – И ловец съм, и рибар съм, на шапчицата мамата
еб@л съм.....
Драг XI седеше в кабинета си. Стените на стаята
бяха покрити с черно кадифе, таванът с артистично нагънат червен сатен, който
вълнообразно се спускаше почти до темето му, когато бе прав. Прозорци нямаше,
само една врата от орехово дърво, опушено в нощта срещу първи ноември, когато
границата между двата свята изтънява, толкова лесно, че е можеш да протегнеш
ръка и да се опариш на пламъка на свещта, която държи мъртъв папа. Три от
другите страни бяха покрити с лавици, които се гънеха под дебелите подвързани с
човешка кожа корици томове. Родовата история беше тук. Драг обичаше след вечеря
да сяда в коженото си кресло, да пие блъди мери, да пуши и да разглежда
миналото на славния род на Цепешите. Смяташе се за достоен представител на гордите
карпатски вампири и се стараеше да научи, колкото може повече, за да предаде
това чувство и на сина си. При мисълта за Влад VII лицето му посърна. Малкият наследник бе
далеч от това, което самия Драг беше на неговите години. Бледа сянка. Учеше се
без желание, не беше отличник, нямаше го и в тъмните изкуства. Сякаш
единственото, което го интересуваше бе да лежи в градината, да зяпа небето и да
дъвче някоя трева. Даже приятелка нямаше още, а идния гергьовден щеше да направи пълнолетие. Как щеше да
наследи наметалото със семейния герб, като не можеше един селянин да уплаши. За
съжаление на Драг, Влад бе единственото му дете. Оказа се, че Княжина е
загубила способността си да покълва семето на великия владетел на карпатската
кръв, което беше жалко. Гените се губеха. Обикновени жени не можеха да заченат
от Драг, защото само при истинския му вид умираха и се спаружваха като кожа на
змия оставена на слънце. Тъга се четеше в очите на гордия Драг. Ето и тази
вечер Влад бе влязъл за малко по време на вечеря, едва – едва бе опитал супата
от кръв на девица и уши на прилеп и бе казал, че го боли главата. Това момче
щеше да бере ядове. Драг Цепешки тропна по бюрото с ръка и решително се
изправи. Повече така не можеше да продължава. Историята бе история, защото е
минала, но се основаваше на факти, които бяха в основата на величието на рода
Дракулски. Няма един пъпчасал пикльо, па макар и потомствен вампир да съсипе
герба! В никакъв случай. Поне не, докато черешов кол на се забие в сърцето на
Драг. Мъжът стана и излезе от кабинета си решен да окаже нужното въздействие
със всякакви средства върху сина си! 
